Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Сега беше моментът да се действа. Сега!

Василий скочи, лявата му ръка сграби врата на охраняващия, лявата му пета се заби в земята, за да му осигури устойчивост. С едно движение той извади мъжа от равновесие и го блъсна върху чемшира, запращайки го с главата надолу към земята, пръстите му стиснаха трахеята, свивайки се все повече. Шокът от нападението се комбинира с удар по главата и спирането на въздуха, докато мъжът изпадна в безсъзнание. Имаше време, когато Талеников би довършил работата, убивайки охраната, защото това беше най-практичното нещо, което можеше да направи; това беше минало. Той не беше войник на Матарезе, нямаше смисъл да го убива. Съблече якето и шапката, като ги навлече и уви кобура около кръста си. Замъкна постовия навътре в гората, оставяйки главата му да лежи в праха, извади малкия си пистолет и удари с дръжката над дясното ухо на мъжа. Щеше да остане в безсъзнание в продължение на няколко часа.

Василий запълзя обратно към края на ливадата, изправи се, въздъхна дълбоко и тръгна през тревата. Беше наблюдавал походката на охраната — леко надута, с изопнат врат, главата вдигната високо, и той имитира това, което беше запомнил. С всяка стъпка очакваше да му подвикнат, да му заповядат или да му зададат някакъв въпрос. Ако някой му извикаше, щеше да се обърне и да се върне до поста на мъжа. Но не се случи.

Стигна до паркинга и до сенките. Петдесет ярда по-надолу по тротоара се виждаше светлината от някаква отворена врата и фигурата на някаква жена, която отваряше контейнера за отпадъци. В краката й имаше две книжни торби. Василий ускори ход, решението беше взето. Той приближи жената. Тя беше облечена с бялата униформа на прислужничка.

— Извинете ме, капитанът ми заповяда да съобщя нещо на хер Верахтен.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита набитата жена.

— Нов съм. Дайте, нека ви помогна. — Талеников вдигна торбите.

— Ти си нов. А аз съм Хелга това, Хелга онова . Но на кого му пука… Какво е съобщението? Аз ще му го предам.

— Бих искал да мога да ви го предам. Никога не съм се срещал със стареца и не желая да се срещам, но ми беше заповядано да го сторя лично.

— Онези там долу са големи дрисльовци. Командоси! Бих казала, шепа просмукани от бира грубияни. Но вие изглеждате по-добре от тях.

— Моля ви… хер Верахтен. Беше ми казано да побързам.

— Всички бързат насам-натам. Вече е десет часът. Жената на старият глупак е в стаите си, а той, разбира се, е в своя параклис.

— Къде?…

— О, добре. Хайде, ела, ще ти покажа… Ти изглеждаш по-добре, по-учтив си също.

Хелга го поведе по един коридор, който свършваше с врата, отваряща се пред огромно преддверие. Стените бяха покрити с многобройни ренесансови маслени платна, цветовете бяха ярки и драматични под насочените светлини. Продължиха по едно широко виещо се стълбище, стъпалата бяха от италиански мрамор. Като разклонения от голямото преддверие имаше няколко по-големи помещения и кратките погледи на Талеников бяха достатъчни да потвърдят описанието на изпълнената с безценни антики къща, което беше направил Хайнрих Касел. Тези погледи бяха наистина кратки. Прислужничката зави зад ъгъла след стълбището. Те приближиха към една дебела махагонова врата, по която имаше гравирани библейски фигури. Отвори я и заслизаха по стъпала, покрити с ален килим, докато достигнаха до някакъв вид стаичка, подът на която беше настлан с мрамор, също както и стълбището в голямото преддверие. Стените бяха покрити със стенописи, изобразяващи ранни християнски сцени. Вляво имаше някаква стара църковна пейка, барелефите по нея бяха пример за едно изкуство, забравено отдавна; това беше място за медитация, тъй като стенописът, който стоеше срещу нея, изобразяваше сцената на поставянето на кръста. В дъното на малката стая имаше ниска врата, очевидно зад нея беше параклисът на Валтер Верахтен.

— Можеш да го прекъснеш, ако искаш — каза Хелга без ентусиазъм. — Главният командос ще бъде обвинен за това, не ти. Аз ще почакам няколко минути; дотогава свещеникът трябва да свърши със своето бръщолевене.

— Свещеникът?

Думата се изплъзна от устата на Василий. Присъствието на такъв мъж беше последното нещо, за което би се сетил. Един консилиере на Матарезе заедно с някакъв свещеник.

— Негово пръдливо светейшество, така му викаме. — Хелга се обърна и тръгна назад. — Прави каквото желаеш — каза тя, повдигайки рамене. — Не казвам на никого какво да прави.