Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Това явно са инстинктите на възприятие на един почтен човек , помисли си Василий. Усещаш Матарезе и въпреки това не знаеш нищо.

— Имам една последна молба, мой стари приятелски враг — каза Талеников. — Всъщност две. Първата е, да не казваш нищо на никого за нашата среща днес или за това, което открихме. Втората е, да ми опишеш местоположението на къщата на Верахтен и каквото можеш да си спомниш за нея.

Ъгълът на тухлената стена изплува пред погледа му, осветен от фарове. Василий натисна газта на наетия мерцедес, погледът му пробягна по скоростомера, преценявайки разстоянието между началото на стената и желязната порта. Пет осми от километъра, около шестстотин метра. Високата порта беше затворена; тя беше задвижвана електронно, електронно защитена.

Той стигна до края на стената; беше някак си по-къса, отколкото противоположната част от другата страна на портата. Там беше само гората, по средата на която бяха построили огромната сграда на Верахтен. Той отпусна педала и се огледа за някаква отбивка от пътя, където би могъл да скрие мерцедеса. Откри я между две дървета, храсталакът беше разкалян от предишните снегове. Вкара колата в чудноватата пещера от дървета, спирайки колкото се може по-далече от пътя. Изключи двигателя, излезе и се върна по прокарания от колата път, измъквайки се от храсталака, докато стигна до пътя на пет метра от мястото. Обърна се и прегледа прикритието; в мрака то беше достатъчно. Тогава тръгна обратно към стената на имението.

Ако можеше да се прехвърли през нея, без да задейства алармената система, знаеше, че ще може да стигне до къщата. Нямаше начин гората да бъде наблюдавана с електронни средства; кабелите и фотоклетките биха били задействани твърде лесно от животните или птиците. Стената беше тази, с която трябваше да се споразумее по някакъв начин. Той стигна до нея и разгледа зида на пламъка на запалката си. Не се забелязваха никакви съоръжения. Беше съвсем проста тухлена стена, но прекалената й простота подвеждаше и Василий го знаеше. От дясната му страна имаше един висок дъб, клоните му се издигаха високо над зида, но не се надвесваха над двора.

Той запълзя, ръцете му се вкопчваха в кората, коленете му обвиваха ствола; успя да се хване за първия клон, премятайки крака си над него, издърпвайки се, докато го превзе и седна с гръб, опрян на дървото. Наведе се напред и после назад, изпробвайки тежестта, която клонът можеше да поеме, като балансираше с ръце, изучавайки горната част на зида на бледата светлина. Откри това, което знаеше, че трябва да бъде там.

В гладката повърхност на бетона беше вдълбана мрежа от пластмасови тръби с омотан около тях проводник, по които течаха въздушна струя и ток. Електричеството беше с достатъчен волтаж, за да отблъсне животните, които евентуално можеха да прегризат пластмасата, а въздушното налягане беше така подбрано, че да вдигне тревога в мига, в който определена тежест попаднеше върху тръбите. Тревогата без съмнение щеше да бъде приета в някоя електронна зала в имението, в която уредите щяха да покажат мястото на проникването. Талеников знаеше, че системата е на практика безотказна; ако една от мрежите бъдеше отстранена, имаше още пет или шест други, които да я заместят, а натискът на ножа, с който евентуално щеше да бъде разрязана тръбата, би бил достатъчен, за да вдигне тревога.

Но практически безотказните неща не можеха да бъдат напълно безотказни. Огън. Можеше пластмасата да бъде разтопена и въздухът да бъде освободен без намесата на острие. Единственият сигнал щеше да бъде сигналът за неизправност, като местоположението му щеше да бъде указано в началото на системата, което вероятно беше някъде близо до къщата.

Той се опита да изчисли разстоянието между края на клона на дървото и върха на стената. Ако можеше да достигне до края на клона с обвити около него крака и държейки се с една ръка, със свободната си ръка можеше да успее със запалката да разтопи пластмасовите тръби.

Извади запалката си — американска запалка, за която си спомни с малко горчивина — и нагласи малкото лостче за газта в максимално положение. Изпробва я. Пламъкът се стрелна нагоре и се задържа стабилен; намали го малко, защото светлината беше твърде ярка. Пое дълбоко въздух, напрегна мускулите на десния си крак и отпусна левия, държейки се с лявата ръка по ръба на стената, увиснал надолу. Спря люлеенето и започна да диша бавно, като се ориентираше в обърнатата гледка. Кръвта нахлу в главата му; рязко завъртя врата си, за да облекчи налягането, после запали запалката, държейки пламъка срещу първата тръба.