Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Името е там. То не говореше нищо на Хайнрих Касел, но не беше така с Талеников. То веднага връщаше съзнанието към един друг документ, на две хиляди мили далече, в архивите на Ленинград. Престъпленията на семейство Ворошини, близките сътрудници на княз Андрей.

Фридрих Шоте.

— Чакай за минута — Василий постави ръка върху документите. — Къде е това?

— Щаадвалд. Там няма нищо нередовно. Всъщност е съвсем законно, чисто е.

— Може би е твърде законно, твърде чисто. Също както касапницата при Ворошини, натруфена с подробности.

— Какво в името на Бога се опитваш да ми кажеш?

— Какво знаеш за този Фридрих Шоте?

Адвокатът се нацупи, мислейки, опитвайки си да си спомни неясната история.

— Работил е за Круп, мисля, на много висок пост. Вероятно е купил това за него. Имал е проблеми след Първата световна война. Не си спомням обстоятелствата — някаква присъда или нещо такова — но не мога да разбера, защо мислиш, че е изопачена?

— Аз мога — каза Талеников. — Бил е обвинен в манипулиране на пари извън Германия. Бил е убит в първата нощ на изпълнението на присъдата, през хиляда деветстотин и единадесета година. Било ли е продадено имението тогава?

— Мисля, че да. От картата се вижда, че е било едно твърде скъпо имение, за да може една жена, чийто мъж е починал в затвора, да поддържа.

— Как можем да го разберем?

— Прегледай до хиляда деветстотин и деветнадесета година. Ще стигнем там…

— Нека сега да видим, моля те.

Касел въздъхна. Той стана и тръгна към шкафовете, връщайки се минута по-късно с една издута папка.

— Когато се прекъсне връзката, се губи последователността — измърмори той.

— Каквото и да загубим, ще можем да го възстановим; така можем да спечелим и време.

Изминаха почти тридесет минути, преди Касел да извлече едно досие от друго досие и да го постави на масата.

— Страхувам се, че току-що загубихме половин час.

— Защо?

— Имението е било купено от семейство Верахтен на 12 ноември хиляда деветстотин и деветнадесета година.

— Заводите „Верахтен“, конкурентите на „Круп“.

— Не и тогава. Още по-малко сега, може би. Верахтен са дошли в Есен от Мюнхен скоро след началото на века. Някъде около хиляда деветстотин и шеста или хиляда деветстотин и седма година. Това е известно, били са от Мюнхен и са били изключително уважавани. Имаш буквата В, но не и Ворошин.

Съзнанието на Василий препусна назад през информацията, която вече имаше. Гилом дьо Матарезе беше събрал главите на властните някога фамилии, ограбени — почти, но не напълно — от своите минали богатства и влияния. Според стария Миковски, Романови са водили дълга битка срещу Ворошини, наричайки ги крадците на Русия, провокаторите на революцията. Било е ясно! Падроне от хълмовете на Порто Вечио е повикал един мъж — и като допълнение неговото семейство — намиращо се вече в процеса на прикрита емиграция, вземайки със себе си всичко, което те са могли да изнесат!

— Императорското В, това открихме — каза Талеников. — Господи, каква стратегия! Дори непрестанните товари от злато и сребро, изпращани от Петербург със знака на имперското В! — Василий взе страниците от адвоката. — Ти сам го каза, Хайнрих. Ворошин би изградил фалшива идентичност много бавно, много внимателно. Точно това е направил той; просто е започнал пет или шест години преди времето, за което аз си мислех. Сигурен съм, че подобни записи са пазени или, ако спомените могат да бъдат задействани, ще открием, че хер Верахтен е дошъл в Есен първо сам, докато се установи семейството му накрая. Един богат мъж, опипвайки новите води за инвестиции и бъдеще, носейки със себе си внимателно изградената история за далечния Мюнхен, а парите са потекли чрез австрийските банки. Толкова просто, а и времената са съвсем точни!

Внезапно Касел се намръщи.

— Жена му — изрече адвокатът тихо.

— Какво общо има тя?

— Тя не е била от Мюнхен. Била е унгарка, от едно богато семейство от Дебрецен, така се е говорело. Никога не се научила да говори добре немски.

— Преведено означава, че е била от Петербург, и е била слаб лингвист. Какво е първото име на Верахтен?

— Анзел Верахтен — каза адвокатът, погледът му беше сега върху Талеников. — Анзел.

— Андрей. — Василий изпусна страниците. — Невероятно е как егото се опитва да надделее, нали? Запознай се с княз Андрей Ворошин.

Те се разходиха из Гилден плац, сградата на кафе „Хаг“ беше искрящо бяла, емблемата на „Бош“ беше засенчена, но все още величествена под огромния часовник. Беше осем часът вечерта, небето беше мрачно, въздухът — студен. Не беше добра вечер за разходка, но Талеников и Хасел бяха прекарали почти шест часа в регистъра на собствеността, вятърът, който духаше от площада, беше освежаващ.