Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Нищо не би шокирало един германец от Рур — каза адвокатът, поклащайки глава. — В края на краищата ние сме Цюрих на Севера, но това е невероятно. И аз знам само част от историята! Няма ли да премислиш и да ми разкажеш останалото.

— Може да го направя един ден.

— Това е твърде неопределено. Кажи какво имаш предвид?

— Ако съм жив. — Василий погледна към Касел. — Кажи ми всичко, което можеш за Верахтенови.

— Няма много за разказване. Жената е умряла в средата на тридесетте години, мисля. Синът и снахата са били убити при бомбардировките през войната, спомням си това. Телата не са били открити в продължение на няколко дни, погребани под развалините, също както и много други. Анзел е доживял до старини, успявайки по някакъв начин да избегне наказанията срещу военнопрестъпниците, под които е попаднал Круп. Починал е със стил, сърцето му престанало да бие докато яздел, някъде през петдесетте години.

— Кой останал?

— Валтер Верахтен, жена му и дъщеря им; тя никога не се е омъжила, но това не й попречило да се наслаждава на брачните удоволствия.

— Какво имаш предвид?

— Тя поваляла мъжете един след друг, както казват, а когато е била по-млада, никой не е можел да се мери с нея. Американците имат един термин, който би й подхождал: била е — в някои отношения все още е — мъжелапачка . — Адвокатът спря. — Странно как се обръщат нещата. Всъщност, сега Одиле управлява компаниите. Валтер и жена му наближават осемдесетте и рядко се появяват на публични места.

— Къде живеят те?

— Все още са в Щаадвалд, но не в първоначалното имение, разбира се. Както видяхме, то е било продадено на някои от следвоенните предприемачи; за това не можах да го разузная. Те сега имат малко по-отдалечена къща в провинцията.

— А какво е станало с дъщерята, тази Одиле?

— Това — отвърна Касел, хилейки се — зависи от капризите на дамата. Тя държи един огромен апартамент на „Вердерщрасе“ и през вратата й минават много бизнесмени, които се събуждат на следващата сутрин твърде изтощени, за да й се противопоставят на масата за преговори. Когато не е в града, доколкото знам, поддържа една вила в земите на родителите си.

— Звучи ми като зряла жена.

— Да, тя е малко над четиридесет и пет, но малцина могат да се мерят с нея. — Касел спря отново. Отново не довърши. — Тя, обаче, има един недостатък и доколкото ми е известно той е влудяващ. Въпреки че държи здраво юздите на предприятията на Верахтен, когато нещата не вървят добре и направените решения трябва да бъдат оттеглени бързо, тя често обявява, че й е нужно да се посъветва с баща си, отлагайки по този начин действията с няколко дни. По сърце тя е жена, но обстоятелствата я карат да носи мъжка шапка, въпреки че властта все още държи старият Валтер.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се, това е всичко.

— Какво мислиш за него?

— Нямам никакви особени впечатления. Винаги съм го възприемал като един твърде претенциозен автократ, без кой знае колко талант.

— Да, но заводите на Верахтен процъфтяват — каза Василий.

— Знам, знам. Винаги ми казват това, когато изразя мнението си. Моят слаб отговор е, че те биха могли да процъфтяват доста по-добре без него, но отговорът наистина е слаб. Ако Верахтен можеше да се развива по-добре, той щеше да владее Европа. За това предполагам, че това е лична неприязън от моя страна и че греша.

Не непременно , помисли си Талеников. Матарезе правят странни, но ефективни неща. Те имат нужда само от един апарат.

— Искам да се срещна с него — каза Василий. — Сам. Бил ли си някога в къщата му?

— Веднъж, преди много години — отвърна Касел. — Адвокатите на Верахтен ни повикаха, когато имаха някакъв проблем с патентите. Одиле беше извън страната. Имах нужда от подписа на Верахтен върху писмото с рекламацията — всъщност, то нямаше да бъде валидно без него — и се обадих на стария Валтер, след което отидох, за да го получа. Бентът се отприщи, когато Одиле се върна в Есен. Тя се развика по телефона: „Не трябваше да безпокоите баща ми! Вие повече никога няма да работите за Верахтен!“. О, тя беше нетърпима. Казах й възможно най-учтиво, че ние никога не бихме и работили за нея, ако първоначалната молба не беше отправена от тяхна страна.

Талеников погледна адвоката в лицето, когато заговори; германецът беше наистина ядосан.

— Защо ми каза това?

— Защото е истина. Не обичам компанията — компаниите. Там цари някаква подлост. — Касел се изсмя на себе си. — Вероятно чувствата ми са като някакъв махмурлук, останал от онзи радикален млад адвокат, когото ти се опита да вербуваш преди много години.