Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Чу се пращенето на тока, после изтичането на въздух, когато тръбата почерня и се разтопи. Той стигна до втората от следващата мрежа; тази гръмна като малка, навлажнена конфета, звукът не беше по-силен от пукота на малокалибрена въздушна пушка. Третата се разрасна в тънък раздут мехур. Мехур. Налягане! Тежест! Натисна пламъка върху него и той се спука; задържа дъха си, очаквайки звука на алармата. Такъв не се чу; беше успял да спука тръбата навреме, преди топлината и разширението да бяха достигнали размера на фиксираната тежест. Това го научи на нещо: да държи пламъка по-близо при първия контакт. Така и направи със следващите две мрежи, всяка от които се спука при докосването. Оставаше още една тръба.

Внезапно пламъкът намаля, потъвайки обратно в своя невидим източник. Газта беше свършила. Той притвори очи от разочарование и остър гняв. Кракът го болеше ужасно; кръвта в главата му го зашеметяваше. Тогава се сети за очевидното, ядосан на себе си, че не беше се сетил по-рано. Последната оставаща тръба може би беше предназначена да предотврати неизправности в цялата система; беше далеч по-добре, че не я беше докоснал. Имаше поне тридесет сантиметра върху повърхността на бетона, много повече от необходимото, за да може да се стъпи с крак и да се скочи от другата страна на стената.

Покачи се отново на клона и си почина за малко, позволявайки на главата си да се проясни. После бавно, внимателно отпусна левия си крак към стената, поставяйки го сигурно върху изгорените тръби. С не по-малко внимание вдигна десния си крак над клона, спускайки се надолу, така че клонът да остане зад гърба му. Пое дълбоко дъх, напрегна мускулите си и скочи напред, отблъсквайки се с левия крак от камъка и прехвърляйки се над стената. Падна на земята, претърколвайки се, за да не се удари. Беше влязъл в имението на Верахтен.

Изправи се на колене, ослуша се за звуци от алармата. Нямаше такива, затова се изправи и тръгна, проправяйки си път през гъстата гора към това, което предполагаше, че е централната сграда на имението. Фактът, че полувървеше, полупълзеше в правилна посока се потвърди след по-малко от минута. Видя светлините на главната къща, процеждаща се през клоните; с всяка стъпка се приближаваше до огромната ливада, която започваше от гората.

Светлина от цигара! Той залегна. Точно срещу него, може би на петнадесет метра, стоеше някакъв мъж до ръба на ливадата. Талеников мигновено се замисли за горския бриз, ослуша се да чуе звуците на някакво животно.

Нищо. Нямаше кучета. Валтер Верахтен имаше доверие на своите електронни порти и на прецизната алармена система; нужни му бяха само патрулиращи хора, за да е сигурен в мрака на своето имение.

Василий запълзя напред, погледът му беше прикован върху човека от охраната до него. Мъжът беше облечен в униформа — плоска шапка и тежко зимно яке, пристегнато в кръста с дебел колан, на който висеше кобурът на пистолет. Мъжът погледна часовника си и изтръска цигарата си, разпилявайки пепел върху тревата; явно беше служил в армията. Извървя няколко крачки наляво, сигурно се разпускаше, прозя се, продължи още пет-шест метра, после тръгна безцелно към мястото, където стоеше. Това малко парченце земя беше неговият пост, без съмнение имаше и други от охраната на всеки тридесет метра, обграждайки главната къща като преторианската охрана на Цезар. Но това не бяха нито времената на Цезар, нито заплахите над Цезар; дежурството беше досадно, охраната не се притесняваше открито да пуши цигари, да се прозява или да се скита безцелно. Мъжът нямаше да представлява проблем.

Но прекосяването на ливадата, за да стигне до сянката на паркинга отдясно на къщата, можеше и да бъде проблемно. Щеше да се наложи да изтича бързо под светлината на лампите, спускаща се от покрива на къщата.

На мъж без шапка, облечен в тъмен пуловер и панталони, който вършеше подобно нещо, щеше да му бъде заповядано да спре. Но човекът от охраната, облечен с плоска шапка, с тежко яке и с кобур отстрани, нямаше да вдигне толкова голяма тревога. А ако му бяха извикали, този охраняващ винаги можеше да се върне на своя пост; това беше важно да се има предвид.

Талеников пропълзя под храсталака, лактите и коленете му работеха усърдно върху твърдата земя, спирайки при всеки изпречил се клон, превръщайки шума, вдигнат от него, в шум на нощната гора. Беше вече на около метър и половина, като само стволът на един чемшир го разделяше от охраняващия. Отегченият мъж бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари.