Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Талеников изчака тежката махагонова врата горе да се отвори и после да се затвори. След това тръгна тихо към вратата на параклиса, постави ухото си на дървото, опитвайки се да долови значението на припевната молитва, която се чуваше отвътре.

Руски. Езикът на проповедта беше руски!

Не беше сигурен защо беше толкова озадачен. В края на краищата цялата служба вътре се състоеше заради единствения оцелял син на княз Андрей Ворошин. Всъщност, самата служба беше твърде озадачаваща.

Василий постави ръка на бравата, натисна я тихо и открехна вратата. Моментално го поразиха две неща: сладникаво-киселият аромат на тамян и мигащите пламъци на огромните свещи, които го накараха да премигне, нагаждайки се към измамния ефект на ярката светлина срещу движещите се черни сенки върху сивата бетонна стена. По стените навсякъде имаше окачени икони от руската православна църква, тези, които бяха по-близо до олтара, бяха с вдигнати светски ръце, протегнати към златото в центъра на кръста.

Пред кръста стоеше свещеникът, облечен в своето расо от черна коприна, бродирано по краищата със сребро и злато. Той беше със затворени очи, ръцете му бяха присвити пред гърдите му, а от едва движещата се уста идваха думите на проповед, измислена преди повече от хиляда години.

Тогава Талеников видя Валтер Верахтен — един старец с оредяваща бяла коса, кичури от която падаха назад по дългия му набръчкан врат. Той се беше отпуснал на трите мраморни стъпала на олтара в краката на свещеника, ръцете му бяха протегнати напред в молитва, челото му опряно о мрамора в пълно покорство. Свещеникът повиши глас, показвайки, че краят на ортодоксалния кири елейкон е настъпил. Започна песента на опрощението; свещеническите слова биваха последвани от отговора на един грешник, едно хорово упражнение по успокоение и самозаблуждение. Василий се замисли за нанесената болка по нареждане на Матарезе и се отврати. Отвори вратата и влезе.

Свещеникът отвори очите си шокиран, ръцете му се спуснаха надолу пред гърдите му във възмущение. Верахтен се изви на стъпалата, тялото му, което приличаше на скелет, се разтресе. Несръчно, болезнено той с мъка се изправи на колене.

— Как смеете да ме прекъсвате — кресна той на немски. — Кой ви позволи да влезете тук?

— Един историк от Петроград, Ворошин — изрече Талеников на руски. — Това, също както и всеки друг отговор, е достатъчно, нали?

Верахтен се отпусна върху стъпалата, стискайки с ръце каменния ръб. Напрягайки се, той ги вдигна пред лицето си, покривайки очите си като че ли бяха изгорени. Свещеникът падна на колене, сграбчвайки стареца за раменете, прегръщайки го. Той се обърна към Василий гневно:

— Кой сте вие, какво право имате?

— Само не ми говорете за права! Стомахът ми се обръща, като ви гледам. Паразити!

Свещеникът остана на мястото си, прикривайки Верахтен.

— Бях повикан преди години и дойдох. Също както и моите предшественици в тази къща, не съм молил за нещо и не съм получавал нищо.

Старецът отпусна ръцете си, опитвайки се с мъка да се съвземе, кимайки с потреперващата си глава; свещеникът го пусна.

— Значи дойдохте най-накрая — каза той. — Непрекъснато ми разправяха, че ще дойдете. Отмъщението е Божи дело, но вие, хората, не можете да го приемете, нали? Вие отнехте Бога на хората и им дадохте толкова малко в замяна. Нямам намерение да споря с вас на този свят. Убий ме, болшевик. Изпълнявай заповедите си, но пусни този добър свещеник да си върви. Той не е от Ворошините.

— Да, но вие сте.

— Такава е орисията ми. — Гласът на Верахтен ставаше все по-твърд. — И нашата тайна. И двете успях да опазя добре, както Бог ми беше наредил да го направя.

— Единият говори за права, другият за бог! — бързо го сряза Талеников. — Лицемери! Пер ностро сирколо.

Старецът премигна с очи, без да реагира.

— Моля?

— Чухте ме! Пер ностро сирколо!

— Чувам ви, но не ви разбирам.

— Корсика! Порто Вечио! Гилом дьо Матарезе!

Верахтен погледна към свещеника.

— Да не би да полудявам, отче! За какво ми говори този?

— Той знае!

— Знае какво? — Верахтен се наведе напред. — На нашите души, на Ворошини, лежи много кръв, съгласен съм с това. Но не мога да приема това, което не знам.

— Овчарчето — каза Талеников. — С глас, по-жесток от вятъра. Трябва ли ви повече от това? Овчарчето!

— Бог е моят пастир…

— Престани, самообожествяващ се лъжец!

Свещеникът стана.

— Вие престанете, който и да сте! Този добър и почтен мъж е живял целия си живот, носейки хомота на грехове, които никога не е извършил! От дете е искал да бъде Божи син, но не му е било позволено. Вместо това той е станал човек с Бога. Да, с Бога!