Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Той я хвана, пръстите му сграбиха топлия метал, ръката и китката се завъртяха обратно на часовниковата стрелка, натискайки надолу, за да нанесе най-голямата болка. Той заби дясната си ръка — пръстите бяха свити в юмрук — в стомаха на мъжа, разкъсвайки мускулите му, усещайки как гръдният му кош се свива. Удари с всичката си сила; убиецът извика и падна.

Василий се изви и скочи към Одил. В краткия миг на насилието тя се беше поколебала, сега действаше с точност, ръката й беше под кожената наметка, измъквайки някакъв пистолет. Талеников скочи към тази ръка, към този пистолет, блъскайки я на пода на параклиса, коляното му се заби в нейните гърди. Притисна дръжката на собствения й пистолет върху гърлото й.

— Този път няма да има грешки — каза той. — Няма да има глътнати капсули.

— Ти ще бъдеш убит! — прошепна тя.

— Може би — съгласи се Василий. — Но и ти ще дойдеш с мен, а аз знам, че не искаш това. Впрочем, сгреших! Ти не си някой от войниците; избраните не отнемат сами своя живот.

— Аз съм единствената, която може да спаси твоя живот. — Тя се задушаваше под натиска на стоманата, но продължи: — Пастирчето… Къде? Как?

— Търсиш информация? Добре! Аз също.

Талеников отдръпна пистолета от гърлото й; натискайки с лявата си ръка на същото място, с пръстите на дясната бръкна в устата й, притискайки езика, опипвайки меката тъкан под него. Тя се изкашля отново, само лиги и слюнка се стекоха по брадичката й. В устата й нямаше смъртоносни таблетки. Той беше прав; избраните не се самоубиваха. После отдръпна наметалото и прокара ръката си по цялото й тяло, обръщайки я върху пода, претърсвайки също и гърба й, обърна я обратно отново и претърси с ръка между краката й от глезените догоре, търсейки пистолет или нож. Нямаше нищо.

— Ставай! — заповяда й той.

Тя само се надигна, коленете й бяха под нея, държеше с две ръце врата си.

— Трябва да ми кажеш! — прошепна тя. — Знаеш, че не можеш да се измъкнеш оттук. Не ставай глупак, руснако! Спаси живота си! Какво знаеш за пастирчето?

— Какво ми предлагаш, за да ти кажа?

— Какво имаш предвид?

— Какво искат Матарезе ?

Жената спря.

— Ред.

— Чрез хаоса?

— Да! Пастирчето? В името на Бога, кажи ми?

— Ще ти кажа, когато излезем от имението.

— Не. Сега.

— Да не мислиш, че ще се пазарим? — Той я издърпа, за да стане на крака. — Тръгваме веднага. Приятелчето ти ще се събуди не след дълго, а част от мен иска да направи всичко възможно, за да го убие. Бавно, с много болка, също както той уби някой друг. Но няма да го направя; той трябва да докладва на невидимите хора и те трябва да направят своя ход — а пък ние ще наблюдаваме. Тъй като Верахтен ще останат изведнъж обезглавени; ти ще бъдеш далеч от Есен.

— Не!

— Тогава ще умреш — каза Талеников просто. — Аз влязох, ще изляза.

— Издадох заповеди! Никой не може да си тръгне от къщата!

— Кой никой? Пък и защо да си тръгва? Един униформен мъж от охраната се връща на поста си и толкова. Тези отвън не са от Матарезе. Те са точно такива, каквито трябва да бъдат: бивши командоси, наети да защитават богатите собственици. — Василий притисна пистолета в гърлото й. — Какво избираш? За мен няма значение.

Тя изохка; той сграби врата й, притискайки го в цевта. Тя кимна.

— Ще говорим в колата на баща ми — прошепна. — И двамата сме цивилизовани хора. Ти имаш информацията, от която имам нужда, а аз имам едно откровение за теб. Ти нямаш към кого да се обърнеш сега, освен към нас. Можеше да бъде далеч по-лошо за теб.

Той седна до нея на предната седалка на лимузината на Валтер Верахтен. Беше си свалил униформата и сега не беше нищо друго, освен поредния жребец в конюшнята на Одил Верахтен. Тя беше зад волана, а неговата ръка лежеше преметната на раменете й, пистолетът му отново беше забит в нея, но без да се вижда. Когато войникът при портата кимна и тръгна да освободи бутона за отваряне на вратата, той се наведе към нея — един сигнал, един неин жест и тя щеше да бъде мъртва. Но и тя го знаеше и не помръдна.

Жената подкара през отворената врата, завивайки волана наляво. Той го грабна, кракът му настъпи спирачките върху нейния крак докато изви волана надясно. Колата се залюшка в полукръг; той я насочи и натисна докрай крака си върху нейния на спирачката.

— Какво правиш — изсъска тя.

— Избягвам някои предварително уредени срещи.

То беше в погледа й; друга кола чакаше на пътя за Есен. За трети път Одил Верахтен беше наистина уплашена.