Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Той е от хората на Матарезе!

— Не знам какво е това, но знам какъв е той. Всяка година дарява милиони на гладуващите, на онеправданите. Всичко, което иска в замяна, е да го приемаме през неговите освещения. Това е единственото, за което някога е молил.

— Вие сте глупак! Тези фондове са фондове на Матарезе! Те купуват смърт.

— Те купуват надежда . Вие сте лъжец!

Вратата на параклиса се отвори с удар. Василий се обърна рязко. Някакъв мъж в тъмен, работен костюм стоеше в рамката на вратата с разтворени крака, с протегнати ръце, които държаха пистолет.

— Не мърдай! — Езикът беше немски.

През вратата влязоха две жени. Едната беше висока и слаба, облечена в синя кадифена пелерина, спускаща се до глезените й, около раменете беше наметната с някаква кожа, лицето й беше бяло, с остри черти, красиво. Набитата жена до нея беше ниска, облечена в платнено палто, лицето й беше подпухнало, малките й очички бяха предпазливи. Беше я видял само преди няколко часа; мъжът от охраната беше казал, че тя ще му помогне, ако Хайнрих Касел има нужда от дубликати.

— Това е мъжът — каза администраторката, която стоеше зад бюрото в регистрите на собствеността.

— Благодаря ти — отвърна Одил Верахтен. — Сега можеш да си вървиш. Шофьорът ще те отведе обратно в града.

— Благодаря ви, мадам. Много ви благодаря.

— Няма защо. Шофьорът е в коридора. Лека нощ.

— Лека нощ, мадам. — Жената си тръгна.

— Одил! — изхлипа баща й, изправяйки се с мъка на крака. — Този мъж влезе…

— Съжалявам, татко — прекъсна го дъщеря му. — Отлагането на неприятностите само ги натрупва; това е нещо, което никога не можа да разбереш. Сигурна съм, че този… мъж … ти е казал неща, които не е трябвало да чуеш.

С тези няколко думи Одил Верахтен кимна към своя придружител. Той премести оръжието си в лявата ръка и стреля. Експлозията беше оглушителна; старецът падна. Убиецът вдигна отново пистолета и стреля. Свещеникът се изви, главата му внезапно се превърна в маса от тъмна кръв.

Тишина.

— Това беше един от най-бруталните актове, които някога съм виждал — каза Талеников. Той щеше да ги убие… по някакъв начин .

— Това е доста странно твърдение от устата на Василий Василевич Талеников — изрече жената, пристъпвайки крачка напред. — Наистина ли вярваше, че този изкуфял старец, този, който искаше да бъде свещеник, можеше да бъде част от нас?

— Грешката ми беше в човека, а не в името. Ворошини е част от Матарезе.

— Поправка. Верахтен. Ние не сме просто родени, ние сме избрани. — Одил посочи към мъртвия си баща. — Той никога не е бил. Когато брат му беше убит по време на войната, Анзел ме избра! — Сега тя гледаше към него. — Чудехме се какво ли сте открили в Ленинград.

— Наистина ли искате да разберете?

— Едно име — отвърна жената. — Едно име от хаотичния период в доскорошната история. Ворошини. Но едва ли има някакво значение, че знаете. Няма нещо, което да кажете, няма обвинение, което можете да направите и което Верахтенови да не могат да отрекат.

— Вие не знаете…

— Знаем достатъчно, нали — каза Одил, поглеждайки към мъжа с пистолета.

— Знаем достатъчно — повтори убиецът. — Изтървах те в Ленинград, но не изтървах жената, Кронеша, нали? Ако се сещаш какво имам предвид.

— Ти! — Талеников тръгна напред; мъжът издърпа ударника на пистолета с палеца.

Василий спря, тялото и главата го боляха. Той щеше да ги избие, но за до го постигне, трябваше да се самоконтролира. Какъв шок. Лодзия. Моята Лодзия… помогни ми…

Той погледна към Одил Верахтен и заговори тихо, бавно, поставяйки върху всяка дума равно ударение.

— Пер ностро… сирколо!

Усмивката изчезна от устните й, бялата й кожа стана още по-бледа.

— Това също принадлежи на миналото. На примитивните хора, които дори не са знаели какво приказват. Трябваше да се сетим, че може да си го научил.

— Вярвате ли в това? Мислите, че те не са знаели какво казват?

— Да.

Сега или никога. Той направи една крачка към жената. Пистолетът на убиеца се насочи, само на няколко метра от него, насочен директно към черепа му.

— Тогава защо говорят за пастирчето?

Той направи още една крачка; убиецът пое дълбоко дъх, дочу свистенето в ноздрите му — прелюдия преди огъня — спусъкът беше натиснат.

— Спри! — кресна жената.

Изстрелът проехтя в момента, в който Василий се хвърли свит на кълбо. Одил Верахтен беше вдигнала ръка, за да предотврати изстрела, и в този момент Талеников скочи, очите, съзнанието и тялото му бяха се концентрирали в един-единствен предмет. Пистолетът, цевта на пистолета.