Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Конспиративните асове на Москва бяха заложили на своята мъдрост, че Касел беше един изключително подходящ материал за шпионажа върху патентования дизайн. С още по-мъдро решение асовете бяха изпратили своя най-добър парламентьор, някакъв си Василий Талеников, който да привлече адвоката за каузата на един по-добър свят.

На Василий му трябваше по-малко от час по време на една вечеря, за да разбере колко абсурдно беше заданието. Изводът беше дошъл, когато Хайнрих Касел се беше облегнал на стола си и беше възкликнал:

— Да не си си изгубил ума? Та аз правя всичко възможно, за да ви държа вас, копелета, настрани!

Не последва нищо. Убедителният парламентьор и адвокатът се бяха напили, привършвайки вечерта призори, наблюдавайки как слънцето изгрява над градините в парка Груда. Те бяха сключили един пиянски пакт: адвокатът нямаше да докладва за опита на Москва в правителството в Бон, ако Талеников гарантираше, че досието в КГБ ще бъде значително променено. Адвокатът беше останал безмълвен, а Василий се беше завърнал в Москва, променяйки досието на германеца в преценката, че радикалният вероятно беше провокатор, платен от американците. Хасел можеше да му помогне, поне да му каже откъде да започне.

Ако можеше да се свърже с Хайнрих Касел. Толкова неща биха могли да се случат, за да му попречат. Болест, смърт, промяна на местоживеенето, някакви инциденти… Бяха изминали дванадесет години от неуспешното изпълнение на заданието в Есен.

Трябваше да свърши и още нещо в Есен, размишляваше той. Нямаше пистолет; трябваше да си купи. Службите за сигурност на западногерманските летища бяха такива тези дни, че не можеше да рискува да разглоби своя „Граз“ и да го прекара в пътната си чанта.

Имаше толкова неща да свърши, а нямаше много време. Но моделът вече му се изясняваше. Беше неясен, отбягващ му, противоречив, но беше там. Корсиканската треска се разпространяваше, заразителите използваха огромни суми и хитри финансови методи да създават напрежение и хаос навсякъде, наемаха армия от елитни бойци, които биха се отказали от своя живот веднага, за да защитят каузата. Но отново, каква кауза? С каква цел? Какво се опитваха да постигнат жестоките философски наследници на Гилом дьо Матарезе. Атентати, тероризъм, свръхкриминални бомбардировки и бунтове, отвличания и убийства… Всички неща, които състоятелните хора трябваше да изпитат, защото разрушаването на реда носеше със себе си техния провал. Това беше гигантското противоречие. Защо?

Той почувства как самолетът започна да се гмурка, пилотът беше започнал спускането над Есен.

Есен. Княз Андрей Ворошин. Кой ли беше станал сега?

— Не вярвам! — възкликна Хайнрих Касел по телефона, гласът му издаваше същата добронамерена непримиримост, която Талеников помнеше отпреди дванадесет години. — Всеки път, когато мина покрай онези градини, спирам за миг и започвам да се смея. Жена ми си мисли, че това трябва да са спомените за някое старо гадже.

— Надявам се, че си й разказал за какво става въпрос.

— О, разбира се. Казвам й, че това е мястото, където почти станах международен шпионин, а тя си е все така убедена, че е някое старо гадже.

— Моля те, искам да се срещнем. Спешно е и няма нищо общо с предишния ни бизнес.

— Сигурен ли си? Няма да стане, ако си мислиш, че един от най-известните адвокати в Есен ще установи връзки с руснаците. Днешните времена са странни. Носят се слухове, че Баадер-Майнхоф се финансират от Москва, че съседите ни далеч на север са намислили някакви стари гадни номера.

Талеников спря за миг, изненадан от съвпадението.

— Имаш думата на един стар конспиратор. Аз съм безработен.

— Наистина ли? Колко интересно! Тогава паркът Груда. Сега е почти дванадесет. Да речем в един часа? На същото място в градината, въпреки че по това време на годината няма да има цветя.

Ледът на езерото блестеше на слънчевата светлина, храсталаците бяха свити от зимния студ, макар и малко живнали от дневната светлина на слънцето. Василий седна на пейката; беше един и петнадесет и той започна да усеща полъха на тревога. Без да мисли, той докосна издутината в своя десен джоб, която беше причинена от малкия пистолет, който си беше купил на площад Копщаб, после извади ръката си, виждайки фигурата на човека без шапка, вървящ бързо нагоре по градинската пътека.

Касел беше напълнял и беше почти оплешивял. В огромното си палто с черни кожени ревери имаше вида на проспериращ адвокат. Очевидно скъпото му облекло се разминаваше със спомените на Талеников за енергичния млад адвокат, който искаше да държи копелетата настрани . Когато приближи, Талеников видя, че лицето му беше затлъстяло — явно големи дози бяха минали през гърлото му, но очите му все още бяха живи, все още насмешливи и остри.