Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Вратата на спалнята зееше отворена; той тръгна към нея, знаейки, че по-голямата болка щеше да настъпи след секунди, острите удари на мъката. Влезе и погледна към нея. Тя беше на леглото, дрехите бяха разкъсани по тялото й, позата на краката й посочваше, че е имало изнасилване, актът, ако изобщо беше извършен, беше извършен само да се заблуди аутопсията, без съмнение след като тя беше вече умряла. Лицето й беше подпухнало, устните и очите подути, зъбите — изпочупени. Струйки кръв се спускаха от бузите й, чертаейки абстрактни фигурки в тъмночервено върху светлата й кожа.

Талеников се обърна, някак внезапно отмалял. Беше чувствал същото много пъти преди това; искаше само да убива. Той щеше да убива.

И тогава се трогна, толкова дълбоко, че очите му внезапно се напълниха със сълзи и не можеше да диша. Лодзия Кронеша не беше се пречупила; тя не беше разкрила на животното, което я беше мъчило, че любовникът й от дните в Рига трябваше да се върне след полунощ. Дори беше направила много повече, отколкото просто да опази тайната. Беше отпратила животното в друга посока. Какво ли беше преживяла!

Не беше изпитвал любов през по-голямата половина от живота си; сега обичаше, а беше твърде късно!

Твърде късно? О, господи!

… Къде е проблемът?

… Това, че греша. В такъв случай ще ни убият и двамата.

Янов Миковски.

Ако Матарезе бяха изпратили войник да проследи Лодзия Кронеша, със сигурност бяха изпратили и друг, който да проследи учения.

Василий изтича към всекидневната, към телефона, който внимателно не беше докосван. Нямаше значение дали линията беше следена или не; той щеше да научи това, което му беше необходимо след секунди; секунди по-късно щеше да изчезне преди някой, изпратен от подслушвачите, да пристигне.

Набра номера на Миковски. Телефонът беше вдигнат незабавно… Твърде бързо за един старец.

— Да? — Гласът беше провлачен, неясен.

— Доктор Миковски, моля.

— Да? — повтори мъжкият глас. Това не беше гласът на учения.

— Аз съм сътрудник на другаря Миковски и трябва спешно да говоря с него. Знам, че не се чувстваше много добре, нужна ли му е медицинска помощ? Ще я изпратим незабавно, разбира се.

— Не. — Мъжът говореше твърде бързо. — Кой се обажда, моля?

Талеников започна непринудено да се смее.

— Аз съм съседът му по канцелария, Рудиков. Кажете му, че намерих книгата, която той търсеше… Не, нека му го кажа сам.

Тишина.

— Да? — Беше Миковски. Бяха му позволили да говори по телефона.

— Добре ли си? Приятели ли са тези мъже?

— Бягай, Василий! Изчезвай! Те са…

Оглушителна експлозия се чу в другия край на линията. Талеников държеше телефона в ръка, втренчен в него. Той остана така за миг, позволявайки на острите удари на болката да пропълзят по гърдите му. Обичаше двама души в Ленинград… и ги беше убил.

Не, това не беше вярно. Матарезе ги беше убил. А сега той щеше да убива, за да си отмъсти. Да убива… Да убива… и да убива.

Той влезе в една телефонна будка на Невски проспект и набра номера на хотел „Европейския“. Нямаше да има никакъв малък разговор; нямаше време за губене с някакви незначителни хора. Трябваше да премине през езерото Вайникала, в Хелзинки, да се свърже с корсиканката в Париж и да изпрати съобщение на Скофийлд. Трябваше да замине за Есен, тъй като тайната за Ворошин беше там, а животните бяха плъзнали, убивайки, за да предотвратят разкриването на тази тайна. Той ги искаше сега… Толкова силно… Тези елитни бойци на Матарезе. Всички те да измрат в неговите ръце.

— Да, да, какво има — бяха забързаните, насечени думи на предателя от Виборг.

— Измъквай се оттам веднага — изкомандва Талеников. — Карай към гара „Москва“. Ще се срещнем на завоя пред първия вход.

— Сега? Няма и два часът! Ти каза…

— Забрави какво казах, направи това, което ти казвам ! Успя ли да уредиш нещо с финландците?

— Едно просто телефонно обаждане.

— Направи ли го?

— Ще го направя за минутка.

— Направи го. Бъди при „Москва“ в два и петнадесет.

Пътуването на север беше мълчаливо, нарушавано само от непрестанното хленчене на Малеткин за събитията през последните двадесет и четири часа. Той беше човек, който вършеше нещата толкова повърхностно, че дори измяната му беше гранясала, твърде плитка.

Те минаха през Виборг, край село Знева, към границата. Василий разпозна заснежения път край брега, който беше изминал по края на замръзналото езеро; скоро щяха да стигнат до отбивката от пътя, където първо беше забелязал изменника. Тогава беше призори; скоро отново щеше да се зазори. А толкова много неща се случиха, толкова много беше научено…