Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Той беше изтощен. Не беше спал, а имаше толкова много нужда от сън! Щеше да стигне до Хелзинки и да се наспи толкова дълго, колкото тялото и възприятията му позволяха, после да уреди нещата. За Есен.

Но имаше и нещо последно, което трябваше да уреди сега, преди да си тръгне от любимата Русия, от неговата Русия.

— След по-малко от минута ще стигнем до мястото на срещата — обяви Малеткин. — Ще те посрещне един финландец, на пътеката на брега на езерото. Всичко е уредено. Сега, другарю , аз изпълних моя край на сделката, сега е твой ред. Кой е другият информатор от Виборг?

— Нямаш нужда от името му. Трябва ти само неговият ранг. Това е единственият човек от твоя сектор, който може да ти дава заповеди, единственият ти началник. Първият в командването на Виборг.

— Какво? Той е тиранин, фанатик!

— Какво по-добро прикритие? Отбий се да го видиш лично. Ти знаеш какво да му кажеш.

— Да — съгласи се Малеткин, очите му горяха. Той намали скоростта, когато приближиха пресечката на снежния овраг. — Да, мисля, че знам какво да му кажа… Тук е пътеката.

— Ето и пистолета ти — каза Талеников, подавайки на изменника оръжието му без иглата на ударника.

— О? Да, благодаря ти — отвърна Малеткин, без да слуша повече. Мислите му бяха се концентрирали върху нещо, което не можеше да си представи преди секунди.

Василий излезе от колата.

— Довиждане — каза той, затваряйки вратата.

Когато заобиколи задницата на автомобила към пътеката, той чу звука от спускащото се стъкло на Малеткин.

— Това е невероятно — каза предателят, в гласа му се чувстваше благодарност. — Благодаря ти.

— Няма защо.

Стъклото беше вдигнато. Бръмченето на двигателя беше последвано от писъка на гумите, когато те се завъртяха върху снега. Колата препусна напред; Малеткин не искаше да губи време и бързаше да се прибере във Виборг. Към своята екзекуция.

Талеников навлезе по пътеката, която щеше да го заведе до неговия съгледвач, до Хелзинки, до Есен. Той започна да си свири тихо; мелодията беше „Янки дудъл данди“.

Внимателният мъж с измачканите дрехи и с памучния пуловер с висока яка стискаше някакъв калъф от цигулка между коленете си. Той благодари на финландската стюардеса за чашата чай. Ако някой на борда на самолета се опитваше да отгатне каква е възрастта на музиканта, вероятно щеше да я определи някъде между петдесет и пет и шестдесет години, може би малко по-възрастен. Онези, които седяха по-далеч, щяха да започнат от шестдесет нагоре и да добавят, че той вероятно е и по-стар. Въпреки това, с изключение на белите кичури в косата му, той не беше използвал никаква козметика. Талеников беше научил преди години, че лицевите мускули и тялото прикриваха възрастта и физическото състояние далеч по-добре от праховете и течния грим. Трикът беше мускулите да бъдат изопнати в желаното положение на изключителен стрес, с който човек трябваше да свикне, да се преодолее неудобството от това, че трябва постоянно да се бориш с тях, също както възрастните хора се борят срещу силата на възрастта, а недъгавите се опитват да направят всичко възможно, за да прикрият своите деформации.

Есен. Той беше ходил в черната перла на Рур два пъти. Нито едно от пътуванията му не беше отбелязано в досието, тъй като това бяха твърде деликатни задания, свързани с индустриалния шпионаж — операторите в Москва не го бяха записали никъде. Поради това Матарезе нямаха никаква информация, която да им помогне в Есен. Нямаха явки, които можеха да бъдат проследени, нито приятели, които можеха да бъдат издирени и заловени, нищо. Нямаше Янов Миковски, нито Лодзия Кронеша.

Есен. Откъде щеше да започне? Ученият беше прав: той търсеше някакъв петдесетгодишен дух, скритите останки на един човек и семейството му в огромния индустриален комплекс, погълнати в годините на световния хаос. Всякакви истински документи, които се връщаха половин век назад, щяха да липсват — ако те изобщо бяха съществували някога. А и дори да бяха съществували и имаше достъп до тях, те щяха да бъдат така прикрити, че щеше да му отнеме седмици да проследи парите и хората, стоящи зад тях — в процеса на проследяването разкриването му щеше да бъде гарантирано.

Освен това съдебните досиета в Есен трябваше да бъдат между най-обърканите и най-сложните. Кой може да бъде човекът, способен да проправи път през подобна каша? Къде беше времето, когато можеше да го направи?

Имаше някакъв мъж, един частен адвокат, който обаче без съмнение щеше да вдигне ръце при мисълта, че трябва да се опита да открие името на някакъв руснак, дошъл в Есен преди петдесет години. Но той беше адвокат; той беше мястото, от което трябваше да се започне. Ако беше жив, ако желаеше да разговаря за онези смутни времена. Василий не беше се сещал за този мъж от години. Хайнрих Касел беше тридесет и пет годишен младши партньор в една фирма, която вършеше много юридически услуги за по-известните компании от Есен. Досието в КГБ за него разкриваше, че мъжът често беше влизал в конфликт със своите началници, човек, който изключително много държеше на либералната кауза — противопоставящ се дотам на своите работодатели, че бяха го заплашили да го уволнят. Но той беше твърде добър; никой от началниците му не искаше да поеме отговорността за неговото уволнение.