Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Полковник Малеткин? — попита Василий, знаейки, че колебливият глас от другата страна на линията принадлежеше на предателя от Виборг.

— Къде си?

— В една телефонна кабина на улицата, недалеч. Имаш ли нещо за мен?

— Да.

— Добре. И аз имам нещо за теб.

— Също е добре — каза Малеткин. — Кога?

— Сега. Излез пред входа на хотела и тръгни надясно. Продължавай да вървиш, аз ще те пресрещна.

Настъпи момент на мълчание.

— Сега е почти полунощ.

— Радвам се, че часовникът ти е точен. Трябва да е много скъп. Да не би да е някой от онези швейцарски хронометри, които са толкова популярни при американците…

— Тук има една жена…

— Кажи й да чака. Заповядай й, полковник, нали си офицер от КГБ!

Седем минути по-късно Малеткин изскочи като невестулка на тротоара пред входа, изглеждайки съвсем дребен и озъртайки се в няколко посоки наведнъж, без явно да обръща главата си. Въпреки че беше студено и тъмно, Василий веднага видя потта по брадичката на предателя; след около ден тази брадичка нямаше да я има. Щеше да бъде пръсната в съда на Виборг.

Малеткин закрачи на север. Нямаше много пешеходци по улица Бродски, няколко двойки, вървящи ръка за ръка, неизбежната тройка млади войници, търсещи топлина някъде, където и да е, преди да се върнат в стерилните си бараки. Талеников чакаше, наблюдавайки сцената на улицата, търсейки някой, който не трябваше да е там.

Нямаше никой. Изменникът не му играеше двойна игра, нито пък беше проследен от някой боец Матарезе. Василий излезе от сянката на вратата и забърза към пресечката; след минута той беше точно пред Малеткин. Започна да си свири „Янки дудъл данди“.

— Ето ти телеграмата! — каза предателят, изплювайки думите в мрака пред една затъмнена витрина. — Това е единственото копие. Кажи ми сега, кой е информаторът от Виборг?

— Другият информатор. Това искаш да кажеш, нали? — Талеников щракна със запалката и погледна копието на кодираното съобщение до Хелзинки. Беше точно. — Ще получиш името след няколко часа.

— Искам го сега! Защото знам, че някой вече се е обадил във Виборг. Искам си протекцията, ти ми я гарантира! Утре сутринта си тръгвам веднага.

— Ние си тръгваме — прекъсна го Василий. — Всъщност, преди да настъпи сутринта.

— Не!

— Да. Освен това, ти ще стъкмиш дневния ред.

— Не искам да правя нищо с теб. Снимката ти се намира на всяко табло на КГБ; в щабквартирата на „Леговски“ даже имаше две! Изпотих се, когато ги видях.

— Не бях помислил за това. Но, виждаш, трябва да ме откараш обратно при езерото и да ме свържеш с финландците. Работата ми тук в Ленинград свърши.

— Защо аз? Аз свърших достатъчно!

— Защото, ако не го направиш, няма да мога да си спомня името, което ще ти потрябва във Виборг. — Талеников потупа предателя по бузата; Малеткин изохка.

— Върни се при твоята жена, другарю, и се представи добре. Но недей да се бавиш твърде много с нея. Искам да излезеш от хотела в три и половина.

— Три и половина?

— Да. Откарай колата до Аничковия мост; трябва да си там преди четири часа. Ще преминеш по моста и после ще се върнеш обратно. Ще те срещна на едната или на другата страна.

— А милиционерите? Те спират подозрителните превозни средства, а една кола, която кара напред-назад по моста в четири часа сутринта не представлява нормална гледка.

— Точно така. Ако има милиционери наоколо, бих искал да го разбера.

— А да предположим, че ме спрат?

— Трябва ли непрекъснато да ти напомням, че си полковник от КГБ? Тук си по официална задача. Много официална и много секретна. — Василий тръгна, после се върна обратно. — Току-що ми хрумна — каза той. — Може да ти е минало през ума да вземеш някакво оръжие и да ме застреляш при удобен момент. От едната страна ще те похвалят, че си ме убил, а на другите ще можеш да се закълнеш, че си се опитал да ме спасиш с голям риск за себе си. В случай, че не искаш да научиш името на мъжа във Виборг, подобна тактика изглежда разумна. Много малко риск, награди и от двата лагера. Но трябва да знаеш, че всяка моя стъпка тук в Ленинград, се следи.

Малеткин започна да говори все по-бързо.

— Кълна ти се, никога не ми е хрумвало такова нещо!

Ти наистина си голям глупак , помисли си Талеников.

— Тогава до четири часа, другарю.

Василий приближи стълбището на сградата, четири входа по-надолу от този, в който се намираше апартаментът на Лодзия. Той погледна нагоре към прозорците й; лампите бяха включени. Беше си вкъщи.