Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Ти търсиш петдесетгодишни духове.

— Само с надеждата, че те ще ме отведат към някои от живите сега. Бог знае дали съществуват. Имаш ли нужда от допълнителни доказателства?

— Не. Страхувам се за теб, за това, че те съществуват. Някакъв англичанин те чака в апартамента на някой, някаква жена ме проследява, някакъв младеж пристига тук с ключ за архивите, който е откраднал от друг… Всички от този Матарезе. Струва ми се, че са те хванали в клопка.

— От тяхна гледна точка са успели да го направят. Те са изучили досиетата ми и са изпратили своите бойци да проследят всички мои тайни действия, като са предполагали, че ако някой не успее, следващите няма да пропуснат.

Ученият сне очилата си.

— Къде ги намират тези… бойци, както ги наричаш? Къде трябва да бъдат търсени тези мъже и жени, които се отказват от живота си с такава готовност?

— Отговорът може да е по-страшен, отколкото и двамата си представяме. Корените му се връщат векове назад, до един ислямски принц на име Хасан ибн ал Сабах. Той е формирал взводове от политически убийци, които да го държат на власт. Наричали са ги „фидаиз“.

Миковски изтърва очилата си върху бюрото; звукът беше остър.

— Фидаиз? Убийците? Запознат съм с това, за което ми говориш, но тази концепция е абсурдна. Фидаиз, убийците на Сабах, са се основавали на забраните на една етническа религия. Те са заменяли своите души, своите умове, своите тела за удоволствията на Валхала, докато са били на земята. Подобни поощрения не звучат много привлекателно в днешно време.

— В днешно време? — попита Василий. — Точно днес му е времето. По-голяма къща, по-тлъста банкова сметка или използването на някоя вила в продължение на дълго време, обзаведена с повече лукс, отколкото тези на колегите; по-голям въздушен флот или по-мощен боен кораб, рамото на началника или покана за участия в събития, на които други не могат да присъстват. Точно това представлява времето, света в който ти и аз живеем. Лично, професионално, дори светски — той е едно глобално общество, пращящо от алчност. Девет от всеки десет жители представляват един Фауст. Мисля, че точно това Карл Маркс никога не е успял да разбере.

— Той нарочно го е пропуснал, приятелю. Разбирал го е напълно; просто е имал други проблеми, които е трябвало да атакува първо.

Талеников се усмихна.

— Това ми звучи като някакво извинение.

— А дали ще предпочетеш отговор, мисъл, че управлението на една нация е твърде важно, за да бъде оставено на хората?

— Монархистко твърдение, трудно приложимо. Трябва да го е направил царят.

— Но не е. Изказано е от американеца Томас Джеферсън. Отново е пропуснал нещо важно. И двете страни, както виждаш, тъкмо са били преминали през революции; и двете са били нови, току-що създадени нации. Думите и решенията е трябвало да бъдат практични.

— Твоята ерудиция не променя оценката ми. Твърде много съм видял, използвал съм твърде много.

— Аз не искам да променям нищо; още по-малко твоя талант за наблюдение. Бих искал само да можеш да върнеш нещата в перспектива. Може би всички се намираме в преходно състояние…

— Към какво?

Миковски сложи очилата си.

— Към рая или ада, Василий. Нямам и най-малка представа кое точно. Съжалявам единствено, че няма да бъда тук, за да разбера. Как смяташ да стигнеш до Есен?

— Обратно през Хелзинки.

— Ще бъде ли трудно?

— Не. Има един човек от Виборг, който ще ми помогне.

— Кога тръгваш?

— Сутринта.

— Ще се радвам, ако останеш при мен тази вечер.

— Не, може да бъде опасно за теб.

Ученият изненадано повдигна глава.

— Но аз мисля, че каза, че изпълнението ми по телефона е премахнало всякакви притеснения.

— Мисля, че е така. Може би затова няма да се спомене още няколко дни. Евентуално, разбира се, милицията ще бъде известена, но дотогава инцидентът — доколкото те касае — ще бъде въпрос само на процедури.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ако съм сгрешил. В такъв случай и двамата ще бъдем убити.

Миковски се усмихна.

— Значи краят ни е сигурен?

— Направих това, което трябваше. Нямаше никой друг. Съжалявам.

— Недей. — Ученият се изправи и с нестабилна походка обиколи бюрото. — Тогава трябва да си тръгнеш и аз няма да те видя повече. Прегърни ме, Василий Василевич. Рай или ад, кое ли ще бъде? Мисля, че ти знаеш. Това е второто и ти си стигнал до него.

— Стигнал съм там отдавна — каза Талеников, внимателно държейки стареца, когото нямаше да види никога повече.