Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Образи изплуваха пред Василий, спомени от хълмовете в нощта над Порто Вечио. Останките от вила Матарезе. Там също е имало последен пожар.

— Не мога да се съглася — каза той спокойно на Миковски. — Това изобщо не е било екзекуция.

— Може да е липсвал трибунал — оспори ученият, — но се осмелявам да кажа, че резултат е бил същият.

— Няма никакъв резултат, никакви доказателства, никакво доказателство за смъртта. Останали са само тлеещи останки. Това описание е фалшиво!

— Василий Василевич, това са архиви. Всеки документ е освидетелстван и е одобрен от учени! От онова време.

— Единият е бил купен. Съгласен съм, че едно огромно имение е било изгорено до основи, но тук свършват доказателствата. — Талеников се върна няколко страници назад. — Виж, този доклад е много описателен, цифри за пушките на прозорците, мъжете на покривите, за слугите, излизали от къщата, за експлозиите, видени в кухните, очевидно за всичко се е държало сметка.

— Съгласен съм — кимна Миковски, впечатлен от изключителните подробности, които прочете.

— Напротив. Има нещо, което липсва. Във всяко досие от подобен тип, които видяхме — разрушаването на дворци или имения, спиране на влакове, демонстрации — има винаги такива фрази като „първата редица беше водена от другаря еди-кой си, разбитите вражески гвардейци бяха командвани от капитан еди-кой си, екзекуцията беше проведена под наблюдението на другаря еди-кой си“. Както каза и преди, тези досиета са пълни с имена, всичко е било записано за бъдещо ползване — е, прочети отново това. — Василий прелисти напред и назад няколко страници. — Подробностите са необичайни, дори за градуса на онези времена и за цвета на следобедното слънце и за кожените палта, носени от хората на покрива. Но няма нито едно име. Споменават се само Ворошини, никой друг.

Ученият постави пръсти върху жълтите страници, старите му очи се лутаха между редовете, устните му — разтворени от учудване.

— Прав си. Изключителната детайлност прикрива липсата на конкретна информация.

— Точно така се постъпва винаги — каза Талеников. — Екзекуцията на семейство Ворошини е измислица. Тя никога не се е състояла.

— Този ваш младеж беше направо нетърпим — каза Миковски в телефона, тонът му беше силно критичен, той говореше на нощния дежурен в ленинградския отдел на Министерството на културата. — Бях казал съвсем ясно — като предполагам, че и вие сте му предали съвсем ясно — че той трябваше да остане в архивите, докато материалът бъде върнат. Сега какво откривам? Младежът е изчезнал, а ключът е пъхнат под вратата! Наистина, това е просто нетърпимо. Предлагам ви да изпратите някой, който да го вземе.

Възрастният учен бързо затвори телефона, отнемайки всякаква възможност за отговор на нощния дежурен. Той погледна към Талеников, в погледа му се четеше удивление.

— Това изпълнение навремето можеше да ти донесе диплом направо от Станиславски — усмихна се Василий, избърсвайки ръцете си с хартиените салфетки, взети от близката умивалня. — Ние сме прикрити — ти си прикрит. Само запомни, един труп без документи ще бъде намерен зад пещта. Ако те попитат, не знаеш нищо, никога преди това не си го виждал, единствената ти реакция трябва да бъде на шок и учудване.

— Но Министерството на културата… те със сигурност ще го познаят!

— Със сигурност няма. Той не е бил мъжът, изпратен с ключа. Министерството ще има свой собствен проблем, доста сериозен при това. Ще си получат ключа обратно, но ще загубят един куриер. Ако този телефон все още е подслушван, този, който слуша, ще предположи, че техният човек е успял. А ние спечелихме време.

— За какво?

— Трябва да се свържа с Есен.

— Есен?! Заради някакво предположение, Василий? Заради някаква хипотеза?

— То е повече от хипотеза. Две от имената, споменати в доклада за Ворошин, са известни. Шоте и Болен-Холбах. Фридрих Шоте е бил обвинен от германския съд скоро след Първата световна война за изнасяне на пари от страната му. Бил е убит в затвора още същата нощ, когато е пристигнал. Около това убийство се е вдигнал много шум, убийците не са били открити. Мисля, че е направил грешка и Матарезе са искали да му запушат устата. Густаф Болен-Холбах се е оженил за единствената оцеляла от фамилията Круп и е получил контрол върху заводите „Круп“. Ако това са били приятелите на Ворошин отпреди почти век, те сигурно са му помогнали. Всичко съвпада.

Миковски поклати глава.