Той се изкачи бавно по стъпалата, както би постъпил един изморен мъж, завръщащ се в нежелания дом след като бе работил нежеланата си, незаплатена работа извън работно време, зад безкрайния конвейер, за каузата на някакъв нов икономически план, който никой не разбираше. Отвори стъклената врата и влезе в малкия вестибюл.
Бързо го прекоси, бързо приключи преминаването; сега нямаше колебание у него. Отвори вътрешната врата, слезе по стълбището към мазите и потъна в мръсотията долу. Подмина вратата, зад която беше натикал мъртвия англичанин, в чието гърло беше налял водка и беше разрязал китките му с бръснач. Той извади запалката си, запали я и отвори вратата. Англичанинът го нямаше. Не само го нямаше, но нямаше и никакви следи от кръв. Всичко беше почистено.
Тялото на Талеников се смрази, мислите му застинаха в шок. Беше се случило нещо ужасно. Той грешеше.
Грешеше много!
Сега беше сигурен. Бойците на Матарезе може и да бяха на привършване, но последното нещо, което биха направили, е да се върнат на сцената на насилието. Твърде голяма беше вероятността да им бъде устроена клопка; Матарезе нямаше, не можеше да поеме този риск!
Но те го бяха поели, целта си заслужаваше хазартния ход. Какво ли беше направил ?
Лодзия!
Той остави вратата открехната и забърза през свързаните мази, държейки „Граз“ в ръка, стъпките му бяха тихи, очите и ушите — напрегнати.
Стигна до входа на Лодзия и се заизчаква по стълбите до приземната площадка. Той затвори вратата бавно и се ослуша; от стълбището отгоре се чу силен смях. Висок женски глас, последван секунди по-късно от смеха на някакъв мъж.
Василий сложи „Граз“ в джоба си, заобиколи парапета и тръгна с нестабилна походка нагоре по стълбите след двойката. Те стигнаха до площадката на втория етаж, диагонално срещу вратата на Лодзия. Талеников заговори с глупава гримаса на лицето си:
— Млади хора, бихте ли направили на един любовчия на средна възраст малка услуга. Страхувам се, че изпих доста водки.
Двойката се обърна и се усмихнаха като един.
— Какъв ти е проблемът, приятелю? — попита младежът.
— Приятелката ми има проблем — каза Талеников, посочвайки към вратата на Лодзия. — Трябваше да се срещнем след представлението в „Киров“, страхувам се, че доста се забавих с един стар приятел от казармата, и мисля, че тя е адски ядосана. Бихте ли почукали вместо мен; ако чуе гласа ми, сигурно няма да ме пусне.
Василий се ухили отново. Мислите му бяха точно противоположни на усмивката му. Колкото повече остаряваше, толкова повече болезнено изживяваше пожертването на млади и хубави хора.
— Това е най-малкото, което бихме могли да направим за един войник — каза момичето, смеейки се силно. — Хайде, съпруже, направи нещо за военните.
— Защо не? — Младежът повдигна рамене и тръгна към вратата на Лодзия.
Талеников застана в ъгъла с гръб, опрян на стената, дясната му ръка беше в джоба. Съпругът почука на вратата.
Отвътре не се чу никакъв звук. Той погледна към Василий, който кимна, посочвайки му да опита пак. Младежът почука отново, сега по-силно, по-настойчиво. Отново имаше само тишина.
— Може би тя все още те чака пред „Киров“ — допусна момичето.
— Или пък — добави младежът, усмихвайки се — може би е намерила стария ти приятел от армията и сега и двамата те избягват.
Талеников се опита да се усмихне в отговор, но не можа. Той много добре знаеше какво ще намери зад вратата.
— Ще чакам тук — промълви той. — Благодаря ви много…
Съпругът разбра, че се беше опитал да бъде жлъчен в неподходящ момент.
— Съжалявам — измърмори тихо, хващайки ръката на жена си.
— Късмет — изрече момичето странно и двамата продължиха бързо по стълбището.
Василий изчака, докато чу звука от затваряща се врата два етажа по-нагоре. Той извади пистолета от джоба си и посегна към бравата пред себе си, страхувайки се да не би тя да не е заключена.
Не беше заключена и страхът му нарасна. Той отвори вратата, влезе вътре и я затвори. Това, което видя, прониза гърдите му от болка; той знаеше, че скоро след това ще последва и още по-голяма болка. Стаята беше разхвърляна, столовете, масите и лампите бяха преобърнати; книгите и възглавниците се стелеха разкъсани по пода, парчета плат бяха разхвърляни наоколо. Сцената беше създадена, за да имитира някаква борба на насилие, но тя беше фалшива, бяха се престарали — обикновено подобни нагласени сцени винаги бяха правени нереални. Не е имало никаква битка, а имаше нещо друго. Беше се провел разпит с мъчения.
Читать дальше