Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Когато баща ми го прихване нещо…

— Казвала си ми.

— Целта на курса беше да те научи, че трябва да знаеш по какво стреляш, преди дори да докоснеш с пръст спусъка.

— И въпреки това не ми харесва.

— Спя по-спокойно, като знам, че пистолетът ми е подръка.

— Аз пък не — възрази Фиона. — Един пистолет не притежава чудодейна сила.

— Само че ако се появи някой натрапник, върши работа…

— Нито ти, нито аз имаме нужда от това. Никога повече. Защо да оставаме тук? Ела с мен. Ще се махнем, докато шерифът Уолт претърси гората. След това пак ще бъде безопасно и ще се върнем.

— Няма да позволя да има такава власт над мен някакъв кокошкар, дето тараши хладилниците. Говорили сме за това. Ти ме убеждаваше: „Веднъж си била жертва, но никога повече няма да бъдеш“. Няма да се дам на някакъв призрак да ме изгони…

— Ами ако не е призрак? — попита Фиона.

Двете се спогледаха. За миг изглеждаше, че Кайра се кани да попита нещо, но се въздържа.

— Къщата, в която е влязъл крадецът, е на по-малко от километър оттук — каза тя. — Кой ще е толкова тъп, че да нахлуе после при най-близките съседи.

— Тези хора не мислят много…

— Има нещо, което не ми казваш — въздъхна Кайра. — Виждам го и не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

— Ако ти останеш, оставам и аз — каза Фиона.

— Глупости. Ще се оправя.

— Какво ще кажеш да се върнеш при своите роди…

— Изключено. Дори за седмица. Не искам да се мяркам там. Знаеш какво е мнението ми по въпроса.

— Поне за една седмица…

— Обичам ги, но не искам да живея с тях. Баща ми изглежда толкова депресиран… Не го прави нарочно, но явно трудно преживява това, което стана с мен. Въздейства ми потискащо.

Фиона посегна към дистанционното на DVD-то. Кайра се приведе напред и докосна ръката й.

— Благодаря ти — каза тя. — Знам, че се опитваш да ме защитиш. Знам колко ужасно ще се чувстваш, ако се случи нещо. Но нещата са наред. Сега аз държа живота си под контрол. Благодарение на теб. И на Защитниците, и на моите родители, и на хората от цялата тази долина. Но няма да бягам от някакъв апаш, който краде консерви. „Веднъж съм била жертва, но никога повече няма да бъда“ — повтори тя.

— Но също така казват: „Бъди разумен и няма да пострадаш“.

— Оставам — рече Кайра. — Освен ако не ме гониш.

— Добре — въздъхна примирително Фиона. Натисна дистанционното и филмът продължи.

Кайра отново се намести удобно на дивана и взе купата с пуканки в скута си.

— Обичам момента, когато отиват в Париж — каза тя.

Но не искаш да отидеш в Йелоустоун , помисли си Фиона. Обаче не го изрече на глас.

Уолт, Фиона, Томи Брандън и Гилермо Менкез вървяха по пътеката през тъмната гора, предвождани от Беатрис. Изкачваха един северен склон, по който растяха ела, бял бор и трепетлика. Всъщност кучето не водеше, а следваше миризмата от кутия кондензирано мляко, която заместник-рейнджър Менкез от Отдела за защита на рибата и дивеча бе открил на сто метра от къщата на Бъркхолдър. Фактът, че по кутията имаше чужда миризма и тя ги водеше навътре в гората, вдъхваше на Уолт надежда, че са попаднали на следа.

— Не виждам никакви мечи следи — рече Менкез. Той бе набит мъж с големи мустаци и пълно лице.

— Няма и изпражнения — съгласи се Уолт. — Нито козина по храстите или по откършените стари клони…

— Голям специалист си… — измърмори Фиона.

Уолт не й обърна внимание.

— Няма признаци, че някаква храна от кухнята е била изядена тук. — Той очакваше Беатрис да ги отведе до човек, незаконно лагеруващ в местността. А Менкез — специалистът по мечките, бе дошъл с тях за в случай, че срещнат някоя. Ако пък теорията на Уолт се окажеше вярна, „мечката“ щеше да има нужда от преводач.

През последното десетилетие испаноезичното население в долината бе нараснало лавинообразно. Все по-често неговата служба и Отделът за защита на рибата и дивеча си имаха работа с мексиканци, заселили се в държавната гора, докато се местеха от една черна работа на друга. С рухването на икономиката се бяха появили цели незаконни селища от по двайсет, четирийсет, шейсет наемни работници.

Фиона бе включена в групата, за да записва всичко, което открият. А и през последните няколко дни тя постоянно тормозеше Уолт да намери крадеца, за когото се предполагаше, че живее в горите край дома на Енгълтън.

Уолт протегна ръка и даде знак на другите да спрат. Сетне коленичи и съсредоточи вниманието си върху кафявите борови иглички, които покриваха едва забележима диря.