Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

Уолт приклекна, опипа камъните на огнището, после поднесе ръка над пепелта и докосна овъглените дърва. Вдигна дясната си длан с разперени пръсти: пет минути. Мълчаливо даде знак на Брандън да се изкачи по хълма. Брандън тръгна.

Уолт се обърна и пое към гората, а Беатрис се втурна към него с всички сили. Той я накара да седне с жест, даде й да подуши отново кутията кондензирано мляко, за да си припомни миризмата, и посочи към гората.

— Намери го! — прошепна той.

Кучето бързо се отдалечи в същата посока, накъдето бе тръгнал Брандън.

Уолт разрови боклуците с пръчка, търсейки някаква следа, но не откри нищо.

— Нашето момче ли е било тук? — попита Менкез, оглеждайки открития навес. Сетне се замисли. — По-скоро са били двама души… Спали са тук. Достатъчно скоро, за да не може вятърът да заличи следите.

Уолт отиде при него.

— Например снощи — каза той.

— Така предполагам.

— Двама? Това не се връзва.

Тъкмо посягаше към радиостанцията, когато Брандън се обади.

— Виждам двама души — изрече той приглушено, като се стараеше да говори тихо. — Беа ги засече безпогрешно. Мъж и жена. Намират се на около осемстотин метра пред мен и вървят по пътека, която се вие на юг, изкачва се и се прехвърля в Грийнхорн. Да ги последвам ли?

— Спри ги, ако можеш — каза Уолт. — Ние идваме.

Повика Фиона и миг по-късно вече тичаха.

Двамата бяха към трийсетте. Оказаха се природолюбители. Мъжът носеше червена кърпа на главата; жената мъкнеше хидратиращ пакет и раница. Придружаваше ги женски лабрадор, който веднага се сдуши с Беатрис. Кучетата се гонеха из гората, като размятаха сухи иглички и ръмжаха.

— Само снощи преспахме тук — рече мъжът.

— Сутринта станахме рано — обясни жената. — Ще заобиколим по края на Грийнхорн, а после ще се отклоним по тази пътека.

— И в какво състояние открихте лагера?

— Боклуците не са наши — каза мъжът. — Изгорихме, каквото можахме…

— А аз прибрах някои неща — добави жената.

— Но просто беше прекалено много — оплака се мъжът.

— Мога ли да видя какво сте прибрали? — попита шерифът.

Жената му даде една найлонова торбичка, Уолт изсипа съдържанието й и затършува из него. А жената се втренчи дълго и настойчиво във Фиона.

Брандън попита:

— Срещнахте ли някакъв мъж през последния ден?

— Не — отвърнаха те.

— А диви животни? — обади се Менкез.

— Нищо по-голямо от катеричка — каза жената. — За какво е всичко това?

— Когато сте пристигнали в лагера — каза Брандън, — в какво състояние го заварихте? Получихте ли някаква представа откога е изоставен?

— Отскоро — обади се Уолт, като вдигна с пръчката малка кутия от соево мляко, предназначена за един човек.

— Прибрах това, защото е покрито с нещо като фолио и не гори добре — обясни жената. — Открихме голямо количество от същия материал, разтопен в огнището.

По молба на Уолт Фиона направи поредица от снимки. Шерифът бе събрал стопените остатъци на купчинка.

— Много добросъвестно от ваша страна — каза Менкез. — Де да имаше повече лагеруващи с такова чувство за отговорност.

— Датата на годност — каза Уолт — е ноември.

— Трайността обикновено е шест месеца — допълни Фиона. Никой не оспори това. — Трябва да е бил продаден в края на май или юни.

— Но не и юли, така ли?

— Спорен въпрос — каза тя. — Възможно е, но това е популярна марка. Съмнявам се, че остава по рафтовете толкова дълго. Можеш да провериш.

— Бъркхолдър — рече замислено Уолт.

— Соевото мляко е пастьоризирано. Може да се съхранява дълго — каза Фиона.

— Какво става тук? — повтори жената. — Търсите ли някого? — Тя срещна погледа на спътника си, който също изглеждаше объркан.

— Малко помощ ще ни е от полза — рече Брандън.

— Хей — възкликна изведнъж жената, обръщайки се към Фиона. — Сетих се откъде ви познавам. Вие не сте ли…? Вие не спасихте ли онова дете, което се давеше?

— Всичко, което можете да ни кажете — прекъсна я Фиона, — ще остане строго поверително и би могло наистина да ни помогне. Това е важно. Този човек е окръжният шериф. Дошъл е тук лично, което би трябвало да ви говори нещо. Помислете си.

Жената отново погледна въпросително към мъжа. Той поклати глава почти недоловимо, но Фиона забеляза това.

— Какво премълчавате? — попита тя. — Защо не сте откровени?

— Аз… — започна жената, но мъжът отново й даде знак да млъкне. — Тук всички сме зрели хора — продължи тя. — Аз се печах на слънце. Без риза. Сещате се — обърна се към Фиона. — Беше прекрасен следобед. Едното доведе до другото… Джими и аз… се наслаждавахме заедно на свежия въздух. Там, по средата на сечището. Върху надуваем дюшек. Може да съм станала малко прекалено шумна, струва ми се… — Тя се изчерви. — Работата е там, че и двамата… И на двамата ни се стори, че чухме нещо. Горе на хълма. Замряхме неподвижно… и аз… знаете… не исках да…