Хенинг Манкел - Петата жена

Щом стигна до стъклените врати на Родилното отделение, спря и предпазливо надникна към служебната стая. Държеше вратата леко открехната. Не се чуваха никакви гласове. Това значеше, че акушерките и медицинските сестри са заети. Щеше да й отнеме по-малко от петнайсет секунди да отиде до стаята, където е настанена жената, която искаше да посети. Малко е вероятно да налети на някого. Ала не можеше да е напълно сигурна. Извади ръкавицата от джоба си. Беше я ушила сама и бе напълнила с олово най-външния край така, че да следва очертанията на кокалчетата. Сложи я на дясната си ръка, отвори вратата и бързо се шмугна в отделението. Стаята за персонала беше празна, някъде жужеше включено радио и тя бързо и беззвучно се насочи натам. Щом стигна, хлътна вътре и вратата безшумно се затвори зад гърба й.

Жената в леглото беше будна. Тя си свали ръкавицата и я напъха в джоба си — същия джоб, в който беше пликът с писмото от майка й. Седна на крайчеца на леглото. Жената беше бледа като платно, коремът й стърчеше под завивките. Хвана я за ръка.

— Реши ли? — попита я.

Жената кимна. Макар това да не я изненада, изпита чувство на триумф. Дори и най-сломените жени можеха отново да се върнат към живота си.

— Йожен Блумберг — произнесе тя. — Живее в Лунд. Научен работник е в университета. Не знам как по-точно да обясня с какво се занимава.

Потупа жената по ръката.

— И сама ще разбера — рече. — Не е необходимо да се тревожиш.

— Мразя този мъж — заяви тя.

— Да — рече жената, седнала на края на леглото. — Имаш пълното право да го мразиш.

— Ако можех, бих го убила.

— Знам, но не можеш. Вместо това помисли за детето си.

Приведе се напред и погали жената по бузата. После стана и си сложи ръкавицата. Беше стояла в стаята най-много две минути. Внимателно открехна вратата. Не се виждаше нито една акушерка или сестра. Запъти се обратно към изхода.

Тъкмо когато преминаваше покрай служебната стая, от там излезе една жена. Лош късмет. Но нямаше какво да стори. Жената се втренчи в нея. Беше по-възрастна, вероятно една от двете акушерки.

Продължи да върви към външната врата. Ала жената извика след нея и хукна да я настигне. Възнамеряваше да продължи напред и да изчезне през вратите. Ала жената отзад я сграбчи за ръката и попита коя е и какво прави там. Жалко, че жените винаги са такива досадници , мина й през ум. Сетне светкавично се извърна и замахна с ръкавицата. Не искаше да удря твърде силно и да нарани. Много внимаваше да не улучи слепоочията, такъв удар можеше да се окаже фатален. Удари я по бузата достатъчно силно. Колкото да я зашемети и тя да отпусне хватката около ръката й. Жената изстена и се свлече на пода. Обърна се, за да продължи. Изведнъж усети как две ръце я сграбчват за краката. Когато се обърна, осъзна, че ударът, който бе нанесла, не е бил достатъчно силен. В същото време чу шум от отваряща се врата. Ситуацията бе на път да се изплъзне от контрол. Дръпна крака си и се наведе, за да нанесе още един удар. Жената я одра по лицето. Този път удари, без да се съобразява дали е силно, или не. Право в слепоочието. Жената пусна крака й и се свлече. Тя избяга през стъклените врати, усещаше как бузата й смъди от драскотините. Затича по коридора. Никой не извика подире й. Избърса лицето си. По белия ръкав останаха следи от кръв. Пъхна ръкавицата в джоба, свали сабото си, за да може да тича по-бързо. Запита се дали в болницата имат вътрешна алармена система. Излезе, без да срещне никого. Едва когато се качи в колата и видя лицето си в огледалото за обратно виждане, забеляза, че драскотините са малко и не са много дълбоки.

Нещата не се бяха развили според плана й. Но човек не може винаги да разчита на това. Най-важното беше, че въпреки всичко успя да убеди жената, на която предстоеше да роди, да разкрие името на мъжа, който й бе причинил толкова много нещастия.

Йожен Блумберг.

Имаше на разположение две денонощия, за да започне проучването, да състави план и програма. Не й се налагаше да бърза. Щеше да отнеме колкото време е необходимо. Едва ли щеше да й отнеме повече от седмица.

Фурната беше празна. И чакаше.

В осем часа в четвъртък сутрин разследващият екип се беше събрал в залата за съвещания. Валандер помоли и Пер Окесон да присъства. Тъкмо когато се канеше да започне, забеляза, че някой липсва.

— Сведберг? — зачуди се. — Не е ли дошъл?

— Дойде и си тръгна — отвърна Мартинсон. — Явно през нощта в болницата е имало нападение. Смяташе, че бързо ще се върне.