Хенинг Манкел - Петата жена

Виждам нещо , помисли си. Но не успявам да видя отвъд него.

Блъскаше си главата над това какво би могло да е то. Ала не намери отговор.

Наближаваше полунощ, когато угаси лампата в кабинета си.

Остана да стои в мрака.

Все още бе само предчувствие, смътен страх някъде в глъбините на съзнанието му.

Смяташе, че извършителят ще удари отново. Докато правеше своя обзор на бюрото си, му се стори, че долавя някакъв сигнал.

Имаше нещо недовършено във всичко случило се до този момент.

Не знаеше какво е.

И все пак беше сигурен.

Изчака, докато стана два и половина през нощта. От опит знаеше, че тогава умората идва крадешком. Спомни си за всички нощи, когато самата тя бе работила. Винаги беше така. Между два и четири рискът човек да задреме беше най-голям.

От девет часа вечерта чакаше в склада за спално бельо. Както и при първото си посещение мина през главния вход на болницата. Никой не й обърна внимание. Една забързана медицинска сестра. Навярно е била навън по работа? Или е отишла да вземе нещо от колата си? Никой не я забеляза, понеже у нея нямаше нищо необикновено. Бе мислила дали не трябва да се маскира. Може би да промени косата си? Ала това би било проява на прекомерна предпазливост. В склада за бельо разполагаше с много време за размисъл. Смътно си припомни своето детство, с аромат на току-що изпрани и прекарани през преса чаршафи. Седеше вътре на тъмно, без да пали осветлението. Едва след полунощ извади фенерчето си — същото, което използваше и в работата си — и прочете последното писмо, което майка й бе написала. Беше останало недовършено, както и всички останали, които Франсоаз Бертран й бе препратила. Ала именно в последното писмо майка й изведнъж започваше да говори за себе си. За събитията, предшествали опита й за самоубийство. Разбра, че майка й никога не бе успяла да превъзмогне огорчението си. Нося се по света като кораб без капитан , беше написала тя. Аз съм като прокълнатия Летящ холандец, принуден да изкупва чужда вина. Смятах, че възрастта ще направи отстоянието по-голямо, спомените ще стават все по-смътни, ще избледнеят и може би най-накрая ще изчезнат. Ала сега осъзнавам, че не е така. Само смъртта може да сложи край на всичко. И понеже не искам да умра, все още не — избирам да помня.

Писмото носеше датата на деня, преди майка й да отседне при френските монахини. Денят преди сенките, изскочили от мрака, да я убият.

След като прочете писмото, угаси фенерчето. Всичко бе много тихо. На два пъти някой премина вън по коридора. Складът за бельо се намираше в отделение, което не се използваше изцяло.

Бе имала много време за размисъл. В графика й сега бяха записани три свободни дни. Трябваше отново да застъпи на смяна след четирийсет и девет часа, в 17:44 часа. Имаше време и щеше да го оползотвори. Дотук всичко вървеше като по вода. Жените допускат грешки само когато разсъждават като мъже. Знаеше го отдавна. И смяташе, че вече го е доказала.

Въпреки това нещо я притесняваше. То разкъсваше графика й на парчета. Внимателно следеше всичко изписано по вестниците. Слушаше новините по радиото и гледаше емисиите на всички телевизионни канали. Беше напълно ясно, че полицаите не разбират нищичко. Точно такова бе намерението й: да не остави никакви следи, да поведе кучетата далече от пътеката, която всъщност трябва да следват. Ала сега чувстваше единствено нетърпимост към всичката тази некадърност. Полицията никога няма да разбере какво се е случило. С делата си тя твореше загадки, които щяха да останат в историята. Но всички щяха да помнят, че полицията е издирвала извършител мъж. Вече не желаеше да продължава така.

Докато седеше в тъмния склад за бельо, състави план. За в бъдеще щеше да направи малки промени. Нищо, което да повлияе на разписанието й, разбира се. Винаги имаше по някоя несъществена подробност, която е незабележима на повърхността.

Тя ще даде лице на загадката.

В два и половина излезе от склада. Болничният коридор беше пуст. Приглади бялата си униформа и сетне тръгна към стълбището, което водеше нагоре към Родилното отделение. Знаеше, че на смяна са само четирима души, както обикновено. През деня отиде там и се престори, че търси жена, за която знаеше, че вече е била изписана заедно с детето си. Надничайки през рамото на сестрата, успя да види в регистъра, че всички стаи са заети. Трудно проумяваше защо жените раждат деца по това време на годината, когато есента преминава в зима. Ала знаеше отговора. Дори в днешно време малко жени имаха свободата да избират сами кога да раждат децата си.