Хенинг Манкел - Петата жена

Питаше се и как ще продължи да работи като полицай, когато нещата ставаха все по-зле. Знаеше, че доста от колегите му сериозно обмислят да си потърсят друго занятие. Мартинсон на няколко пъти бе говорил за това, Хансон също го спомена веднъж, докато седяха в стаята за кафе. А самият Валандер преди няколко години бе изрязал обява от вестника за вакантно място на директор по сигурността в голямо предприятие в Трелеборг.

Запита се какво ли мисли Ан-Брит Хьоглунд. Тя беше все още млада. Предстоеше й да работи като полицай поне още трийсет години.

Каза си, че трябва да я попита. Трябваше да знае, за да разбере откъде той самият да намери сили, за да продължи.

Същевременно знаеше, че картината, която обрисуваше, е непълна. Интересът към полицейската професия сред младите хора в последно време се беше повишил значително. А и, изглежда, постоянно нарастваше. Валандер все повече и повече се убеждаваше, че всичко опира до различията между поколенията.

Отдавна беше наясно с това. В началото на деветдесетте, през топлите нощи на циганското лято, често седеше на балкона на Рюдберг и двамата обсъждаха как ще изглеждат полицаите на бъдещето. Тези разговори продължиха по време на боледуването на Рюдберг и през сетните му дни. Не сложиха никъде точка. И невинаги бяха на едно и също мнение. Но винаги постигаха единодушие, че същината на полицейската работа е да умееш да разгадаваш знаците на времето. Да разбираш промените, да тълкуваш движенията в едно общество.

Сега Валандер знаеше, че не е бил прав по отношение на една фундаментална истина — днес не беше по-трудно да си полицай от вчера.

Беше по-трудно за него. Което не е едно и също.

Шум от стъпки, идващи от коридора при рецепцията, прекъснаха размишленията му. Изправи се да посрещне Бу Рюнфелд. Той беше висок, строен мъж. Валандер прецени, че е на около двайсет и седем — двайсет и осем години. Имаше силно ръкостискане. Валандер го покани да седне и осъзна, че както обикновено е забравил да си вземе бележник. Съмняваше си даже дали има химикалка у себе си. Зачуди се дали да не отиде до рецепцията и да заеме лист и химикалка от сина на Бьорк, но се отказа. Щеше да се наложи да разчита на паметта си. Небрежността му бе направо непростима. Дразнеше го.

— Първо бих искал да ви изкажа съболезнованията си — поде Валандер.

Бу Рюнфелд кимна. Не каза нищо. Очите му бяха наситено сини, погледът леко примижал. Валандер реши, че навярно е късоглед.

— Зная, че сте разговаряли подробно с колегата ми, инспектор Хансон — продължи Валандер. — Но аз също трябва да ви задам няколко въпроса.

Бу Рюнфелд продължаваше да мълчи. Валандер забеляза, че погледът му е пронизващ.

— Ако правилно съм разбрал, живеете в Арвика — каза Валандер. — И сте одитор.

— Работя за „Прайс Уотърхаус“ — уточни Бу Рюнфелд. Гласът му издаваше човек, свикнал да се изразява.

— Не звучи съвсем шведско?

— Не е. „Прайс Уотърхаус“ е една от най-големите одиторски фирми в света. По-лесно е да посоча държави, където нямаме присъствие, отколкото обратното.

— Но работите в Швеция?

— Не през цялото време. Често ходя в командировки в държави от Африка и Азия.

— Че те имат ли нужда от одитори от Швеция?

— Не точно от Швеция, а от „Прайс Уотърхаус“. Контролираме много проекти за международно развитие. Дали парите наистина се отишли по предназначение?

— А така ли е?

— Невинаги. Нима това наистина има значение за случилото се с баща ми?

Валандер забеляза, че мъжът насреща му трудно прикрива, че за него разговорът с полицай е нещо далеч под достойнството му. При нормални обстоятелства това щеше да ядоса Валандер. Освен това бяха изминали едва няколко часа от последния път, когато бе станал прицел на подобно отношение. Но Бу Рюнфелд го караше да се чувства несигурен. Нещо у него го караше да преглътне негодуванието си. Дали не бе наследил сервилността, която баща му много често бе показвал приживе? Особено към мъжете, които пристигаха в лъскавите си американски автомобили и купуваха картините му. Тази мисъл не му беше хрумвала преди. Навярно това бе наследството, което беше получил от баща си. Чувство на малоценност, скрито под тънък слой демократичен лак.

Изгледа мъжа със сините очи.

— Баща ви е бил убит — рече той. — Сега аз решавам кои въпроси са от значение.

Бу Рюнфелд сви рамене.

— Трябва да призная, че не знам кой знае колко за полицейската работа.

— Разговарях със сестра ви по-рано през деня — продължи Валандер. — Един от въпросите, които й зададох, може да се окаже от голямо значение. Сега го задавам и на вас. Знаехте ли, че баща ви, освен като търговец на цветя, е работел и като частен детектив?