Хенинг Манкел - Петата жена

— Това е едва няколко дни преди заминаването му за Найроби — отбеляза Валандер.

Бяха излезли от тъмната стаичка. Нюберг седеше на бюрото и преглеждаше няколко папки за документи, които съдържаха снимки.

— Кой е неговият клиент? — учуди се Валандер. — Госпожа Свенсон ли?

— Клиентският регистър и записките му са неясни — рече Сведберг. — Изглежда, е бил от детективите, които пишат в телеграфен стил. Няма дори адреса на госпожа Свенсон.

— Как един частен детектив си намира клиенти? — попита Ан-Брит. — Та той трябва да разгласи дейността си.

— Виждал съм обяви във вестниците — рече Валандер. — Може би не в местните, а в националните ежедневници. Трябва да можем по някакъв начина да проследим тази госпожа Свенсон.

— Говорих с портиера — поясни Сведберг. — Смятал, че Рюнфелд държи някакъв склад тук. Не е забелязал долу при него да идват посетители.

— Сигурно се е срещал с клиентите си на други места — додаде Валандер. — Това е било неговото тайно убежище.

Млъкнаха, за да помислят над това, което беше казал. Валандер се мъчеше да реши кое в момента е най-важно. Само че пресконференцията не му излизаше от ума. Репортерът от „Протестен глас“ го бе разтревожил. Възможно ли е в момента действително да се сформира национална гражданската гвардия? Ако беше така, Валандер знаеше, че крачката към това — хората да започнат сами да издават присъди, бе много малка. Почувства необходимост да разкаже на Хьоглунд и Сведберг какво се бе случило. Обаче не го стори. По-добре бе да го обсъдят всички заедно на следващото съвещание в участъка. Всъщност редно бе да им го съобщи самата Лиса Холгершон.

— Трябва да открием госпожа Свенсон — предложи Сведберг. — Въпросът е как.

— Трябва да я открием — съгласи се Валандер. — И ще го направим. Да оставим някой да дежури на телефона и отново да прегледаме цялата документация. Все някъде я има. Убеден съм. Смятам да оставя тази задача на вас. А аз ще разпитам сина на Рюнфелд.

Напусна „Херпегатан“ и подкара по Йостерледен. Все още духаше силен вятър. Градът изглеждаше безлюден. Зави нагоре по „Хамнгатан“ и паркира при пощата. Отново закрачи през виелицата. Видя се отстрани — жалък образ на полицай с тънък пуловер, който с мъка си проправя път през виелицата, в пусто шведско градче през есента. Шведското правораздаване , помисли си. Или поне това, което е останало от него. Ето как изглежда. Зъзнещи полицаи с възтънки пуловери.

При Спестовната каса зави вляво и тръгна по улицата, която го отведе до „Секелгорден“. Беше си записал, че човекът, когото търси, се казва Бу Рюнфелд. На рецепцията седеше младеж и четеше. Валандер кимна.

— Здравейте — поздрави момъкът.

Полицаят изведнъж осъзна, че го познава. Отне му миг, преди да си спомни, че това е най-големият син на предишния началник на полицията Бьорк.

— Отдавна не сме се виждали — каза Валандер. — Как е баща ти?

— Малмьо не му понася.

Не му понася не Малмьо , помисли си Валандер, а шефското кресло .

— Какво четеш? — попита Валандер.

— За фрактали.

— Фрактали ли?

— Това е математически термин. Следвам в университета в Лунд. Това е само допълнителна работа.

— Звучи добре — рече Валандер. — Само че аз не съм дошъл тук да наемам стая, а да говоря с един от гостите ви. Бу Рюнфелд.

— Той тъкмо влезе.

— Има ли място, където можем да седнем и да поговорим необезпокоявани?

— Тази вечер почти нямаме гости — каза момчето. — Можете да седнете в салона за закуска.

Посочи към коридора.

— Ще чакам там — уточни Валандер. — Позвъни му в стаята и му съобщи кой го чака.

— Прочетох за това във вестниците — отбеляза момчето. — Как изведнъж всичко стана толкова по-страшно?

Валандер го изгледа с интерес.

— Какво имаш предвид?

— По-страшно. По-жестоко.

— Не знам — отвърна Валандер. — Често казано, не знам защо става така. А в същото време и аз самият не вярвам в това, което току-що казах. Мисля, че зная. Мисля, че всички знаят защо стана така.

Синът на Бьорк явно искаше да продължат да си говорят, но Валандер вдигна ръка да го прекъсне и посочи телефона. После влезе в салона за закуска и седна. Замисли се над недовършения разговор. Защо всичко бе станало по-страшно, по-жестоко. Зачуди се защо самият той изпита такова нежелание да отговори. Знаеше много добре какво е обяснението. Неговата Швеция, в която бе израснал, държавата, изградена след войната, не се крепеше така стабилно на архайските скали, както си бяха мислили. Под повърхността беше тресавище. Още докато се строяха, жилищните комплекси бяха описвани като „нехуманни“. Как би могло да се очаква хората, които живеят в тях, да запазят своята „хуманност“ непокътната? Обществото бе закоравяло. Хора, които се чувстваха ненужни или направо нежелани в собствената си страна, реагираха с агресия и презрение. Валандер добре знаеше, че безсмислено насилие няма. Всяко насилие има смисъл за този, който го извършва. Едва когато човек се осмели да приеме тази истина, щеше да има някаква надежда да се обърне посоката на развитие.