Хенинг Манкел - Петата жена

— Името Харалд Бергрен говори ли ви нещо?

Бу Рюнфелд дълго мисли, преди да отговори.

— Не. Нищо. Може и да греша. Името е обикновено.

— Баща ви имал ли е някога контакт с наемни войници?

— Не, доколкото ми е известно. Но си спомням, че често разказваше за Чуждестранния легион, когато бях дете. Не на сестра ми. Само на мен.

— Какво ви разказваше?

— Приключения. Да се запише в Чуждестранния легион навярно е било неговата юношеска мечта. Но съм напълно сигурен, че никога не е имал нищо общо с тях. Или с други наемни войници.

— Холгер Ериксон. Чували ли сте това име?

— Мъжът, който беше убит в седмицата преди баща ми? Четох във вестниците. Доколкото ми е известно, баща ми никога не е имал вземане-даване с него. Естествено, възможно е да греша. Не бяхме толкова близки.

Валандер кимна. Нямаше повече въпроси.

— Колко дълго ще останете в Юстад?

— Погребението ще се състои веднага щом можем да уредим всичко. Трябва да решим какво да правим с цветарницата.

— Много вероятно е пак да ви се обадя — каза Валандер и се изправи.

Валандер напусна хотела. Часът беше почти девет. Беше гладен. Вятърът дърпаше и теглеше якето му. Застана на завет в един ъгъл и се опита да реши какво да прави. Със сигурност трябва да хапне нещо. Трябва също, в най-скоро време, да седне и да си събере мислите. Двете разследвания се преплитаха и завъртаха едно в друго. Имаше голяма опасност да загуби почва под краката си. Все още търсеше пресечната точка, където животът на Холгер Ериксон и този на Йоста Рюнфелд се допираха. Някъде тук е , каза си, в мъглявия фон. Даже е възможно вече да съм я видял или подминал, без да забележа.

Подкара към участъка. Още от колата позвъни на мобилния телефон на Ан-Брит Хьоглунд. Тя каза, че все още са заети с претърсването на офиса. Нюберг го изпратили вкъщи, защото имал силна болка в крака.

— На път съм към кабинета си след интересен разговор със сина на Рюнфелд — поясни Валандер. — Имам нужда от време, за да го премисля.

— Не е достатъчно само да ровим в бумагите — отвърна Ан-Брит. — Имаме нужда и от някой, дето да мисли.

Зачуди се дали не долови доза сарказъм в думите й. Отпъди тази мисъл. Нямаше време.

Хансон седеше в стаята си и преглеждаше част от следствения материал, който бе започнал да се трупа. Валандер застана на прага. Държеше чаша кафе в ръка.

— Къде са съдебномедицинските експертизи? — изведнъж попита. — Трябва вече да са пристигнали. Поне тази за Холгер Ериксон.

— Сигурно са при Мартинсон. Струва ми се, че спомена нещо.

— Той още ли е тук?

— Прибра се у тях. Прехвърли материалите по следствието на дискета и ще продължи да работи у дома.

— Позволено ли е подобно нещо? — разсеяно попита Валандер. — Да си носиш следствени материали вкъщи?

— Не знам — отвърна Хансон. — Мен никога не ме е касаело. Аз дори нямам компютър вкъщи. Вероятно сега това се смята за служебно нарушение?

— Какво ли да е служебно нарушение?

— Да нямаш компютър в дома си?

— В такъв случай и двамата сме в нарушение — каза Валандер. — Много бих искал да видя тези експертизи утре сутрин.

— Как мина с Бу Рюнфелд?

— Ще напиша бележките си тази вечер. Каза някои неща, които може да са от значение. Освен това сега със сигурност знаем, че Йоста Рюнфелд е прекарвал част от времето си като частно практикуващ детектив.

— Сведберг се обади. Каза ми.

Валандер извади телефона от джоба си.

— Как ли сме се справяли, преди да изобретят тези неща? — попита той. — Вече почти не помня.

— Правехме точно същото, което и сега — отвърна Хансон. — Но отнемаше повече време. Търсехме телефонни кабини. Прекарвахме повече време в колите си, а и правехме точно същите неща, както сега.

Валандер премина по коридора към кабинета си. Кимна на няколко редови полицаи, които излязоха от стаята за кафе. Когато влезе в кабинета, седна на стола, без да си разкопчае якето. Едва след като бяха изминали повече от десет минути, го съблече и придърпа към себе си неизползвана тетрадка.

Отне му повече от два часа да довърши изложението си за двете убийства. При това се опитваше да управлява и двата кораба едновременно. През цялото време търсеше допирната точка, за която бе убеден, че съществува. Минаваше единайсет, когато захвърли писалката и се отпусна назад в стола: достигнал беше онази точка, отвъд която не можеше да види нищо повече.

Обаче беше сигурен. Връзка има. Само дето още не я бяха открили.

Отново и отново се връщаше към коментара, който бе направила Хьоглунд. Има нещо демонстративно в подхода. И при двата случая — Холгер Ериксон, на бучен на острите бамбукови пръти, и Моста Рюнфелд, удушен и изоставен завързан за едно дърво.