Хенинг Манкел - Петата жена

Бу Рюнфелд седеше неподвижен. После избухна в смях.

— Това е най-идиотското нещо, което съм чувал от дълго време насам — реагира той.

— Идиотско или не, но е истина.

— Частен детектив?

— Или частен следовател, ако предпочитате. Имал е офис. Нагърбвал се е с различни поръчки за следене. Занимавал се е с това поне десет години.

Бу Рюнфелд осъзна, че Валандер говори сериозно. Изненадата му беше неподправена.

— Би трябвало да е започнал дейността си приблизително по същото време, когато майка ви се е удавила.

Валандер отново долови същата реакция, както и при сестрата по-рано през деня. Почти недоловима сянка премина по лицето на Бу Рюнфелд, сякаш Валандер бе навлязъл в забранена територия, чиито граници не е трябвало да престъпва.

— Знаели сте, че баща ви ще заминава за Найроби — продължи той. — Един от колегите ми е разговарял с вас по телефона. Недоумявали сте как така изобщо не се е появил на „Каструп“.

— Говорих с него предишния ден.

— Как ви се стори тогава?

— Както обикновено. Говореше за пътуването си.

— Не показа никакви признаци на тревога?

— Не.

— Сигурно сте се чудили какво ли му се е случило. Можехте ли да предположите защо доброволно би се е отказал от пътуването? Дали не ви е заблудил?

— Нямам разумно обяснение.

— Изглежда, сякаш си е стегнал куфара и е напуснал апартамента. Сетне всички следи се губят.

— Някой трябва да го е чакал.

Валандер се забави, преди да зададе следващия си въпрос.

— Кой?

— Не знам.

— Баща ви имал ли е врагове?

— Не и доколкото ми е известно. Вече не.

Валандер се сепна.

— Какво имате предвид с това „Вече не“?

— Това, което казвам. Не смятам, че вече е имал врагове.

— Можете ли да се изразите малко по-ясно?

Бу Рюнфелд извади пакет цигари от джоба си. Валандер забеляза, че ръката му леко потреперва.

— Имате ли нещо против да запаля?

— Не, моля.

Валандер чакаше. Знаеше, че следва продължение. Предчувстваше, че се доближава до нещо важно.

— Не знам дали баща ми е имал врагове — заяви той. — Обаче знам за човек, който имаше причина да го мрази от дъното на душата си.

— Кой?

— Майка ми.

Бу Рюнфелд чакаше Валандер да зададе следващия въпрос, но такъв не последва. Той изчакваше.

— Баща ми беше човек, който искрено обичаше орхидеите — каза Бу Рюнфелд. — Имаше обширни познания. Може да се каже, че беше самоук изследовател-ботаник. Също така и нещо друго.

— Какво?

— Беше брутален човек. Малтретираше майка ми през всичките години, докато бяха женени. Понякога толкова жестоко, че й се налагаше да търси помощ в болницата. Опитвахме се да я накараме да го напусне. Така и не успяхме. Той я биеше. А после се разкайваше и тя капитулираше. Беше кошмар, който сякаш няма край. Тази бруталност секна едва когато тя се удави.

— Доколкото разбрах, пропаднала е в дупка в леда.

— Това е всичко, което и аз самият знам. Така каза Йоста.

— Струва ми се, че не сте напълно убеден?

Бу Рюнфелд стисна недопушената цигара и тя се счупи.

— Може би е отишла там предварително и е изрязала дупката в леда. Може би сама е сложила край на всичко?

— Възможно ли е това?

— Тя говореше как ще се самоубие. Не често, споменавала го е няколко пъти през последните години от живота си. Но никой от нас не й вярваше. Хората не вярват на такива неща. Поначало повечето самоубийства остават необясними за онези, които е трябвало да усетят и разберат какво е на път да се случи.

Валандер се сети за ямата с колове. Наполовина прерязаните дъски. Йоста Рюнфелд е бил брутален мъж. Малтретирал е съпругата си. Трескаво търсеше смисъла в това, което бе казал Бу Рюнфелд.

— Не скърбя за баща си — продължи Рюнфелд. — Не мисля и че сестра ми скърби. Той беше брутален човек, извади душата на майка ни.

— Проявявал ли е жестокост спрямо вас двамата?

— Никога. Само към нея.

— Защо я е малтретирал?

— Не зная. За мъртвите или добро, или нищо, но той беше чудовище.

Валандер се замисли.

— Минавало ли ви е през ума, че е възможно баща ви да е убил вашата майка? Може би не е било нещастен случай?

Бу Рюнфелд отговори рязко.

— Много пъти. Но е невъзможно да се докаже. Не е имало свидетели. Били са сами на леда през онзи зимен ден.

— Как се наричаше езерото?

— Стонгшьон. Намира се недалеч от Елмхулт. В Южен Смоланд.

Валандер се замисли. Имаше ли всъщност повече въпроси? Сякаш разследването само се бе стиснало в задушаваща хватка. Би трябвало да има много повече въпроси. И те наистина бяха много, ала нямаше на кого да ги зададе.