Хенинг Манкел - Петата жена

— Нима полицията действително още не е открила убиеца? — попита по-възрастната, фон Феслер. Валандер възприе думите й като констатация и зле прикрита критика.

— Не. Полицията не го е открила.

Валандер реши, че трябва да сложи край на разговора, преди да се е ядосал. Обърна им гръб и тръгна към къщата, чиято входна врата зееше отворена. Затвори я след себе си, за да се изолира от разговора, който продължаваше да тече на двора. Едно мишле се стрелна покрай нозете му и изчезна зад стара ракла, поставена до стената. Есен е , каза си Валандер. Сега полските мишки се прибират зад зидовете на къщите. Зимата наближава.

Обходи къщата бавно и съсредоточено. Не търсеше нещо специално, а искаше да запамети всичко в нея. Отне му двайсет минути. Когато излезе, Бюрман и двете жени се намираха в едно от останалите две крила. Валандер реши да изчезне, без да им се обади. Докато вървеше към колата си, се загледа в полята. Нямаше ги враните, които гълчаха над рова. Точно стигна до колата, когато се спря. Имаше нещо, което Бюрман беше казал. Първо не се сети какво е. Отне му известно време да си го спомни. Пак се върна в къщата. Адвокатът и двете жени бяха вътре в бараката. Бутна вратата и с жест привика Бюрман при себе си.

— Какво беше това, дето казахте за завещанието? — попита го.

— Холгер Ериксон е завещал повечето на Културно-историческия музей в Лунд.

— Повечето ли? От това следва, че не абсолютно всичко ще отиде там?

— Има едно дарение от сто хиляди крони, което е предназначено за другаде. Това е всичко.

— За къде?

— За една църква в Бергска енория. Църквата в Свенставик. Дарение, което да бъде оползотворено по усмотрение на църковното настоятелство.

Валандер никога не бе чувал за това място.

— Свенставик в Сконе ли е? — попита той колебливо.

— Намира се в Южен Йемтланд — отвърна Бюрман. — На няколко десетки километра от границата с Херьедален.

— Какво общо е имал Холгер Ериксон със Свенставик? — учуди се Валандер. — Мислех, че е родом от Юстад.

— Уви, не е нещо, което ми е известно — отвърна Бюрман. — Ериксон бе много потаен човек.

— Не е ли дал някакво обяснение за дарението?

— Завещанието му представлява образцов юридически документ, кратък и ясен — обясни Бюрман. — Липсват обосновки от сантиментално естество. Според последната му воля църквата в Свенставик трябва да получи сто хиляди крони. И ще ги получи.

Валандер нямаше повече въпроси. Щом седна в колата, се обади в участъка. Вдигна Ебба. Тъкмо с нея искаше да говори.

— Искам да намериш телефонния номер на енорията в Свенставик — помоли я той. — Или може би е в Йостерсунд. Предполагам, че е в най-близкия град.

— Къде се намира Свенставик? — попита тя.

— Нима не знаеш? — учуди се Валандер. — В Южен Йемтланд.

— Ах, колко си образован — отвърна тя.

Валандер схвана, че тя е разбрала преструвката. Затова си призна истината. Не знаеше къде е, преди Бюрман да му обясни.

— Когато намериш номера, направи така, че да го получа — нареди той. — Сега тръгвам към апартамента на Йоста Рюнфелд.

— Лиса Холгершон държи да говори с теб — каза Ебба. — Тук през цялото време се обаждат журналисти. Пресконференцията е отложена за довечера, в шест и половина.

— Устройва ме идеално — каза Валандер.

— Сестра ти също се обади — продължи Ебба. — Държи да поговори с теб, преди да си замине за Стокхолм.

Напомнянето за смъртта на баща му го жегна силно и ненадейно. Ала не биваше да се поддава на чувствата. Поне не сега.

— Ще й се обадя — увери я Валандер. — Най-важното е енорията в Свенставик.

После потегли обратно към Юстад. Спря при павилион за наденички и изгълта един безвкусен хамбургер. Канеше се да се върне в колата, но вместо това отиде до щанда да си поръча наденица. Ядеше бързо, сякаш вършеше нещо нередно и се боеше да не го заловят на местопрестъплението. Сетне подкара към „Вестра Валгатан“. Старият автомобил на Ан-Брит Хьоглунд бе паркиран пред входа на Йоста Рюнфелд.

Вятърът все още брулеше.

На Валандер му стана студено. Сгуши се в якето си и бързешком пресече улицата.

Когато натисна звънеца на Рюнфелд, вратата отвори не Ан-Брит, а Сведберг.

— Наложи й се да си отиде у тях — обясни Сведберг. — Едно от децата й е болно. Колата й не запали, та взе моята. Скоро ще се върне.

Валандер влезе във всекидневната на апартамента и се огледа.

— Нюберг вече свърши ли? — изненада се.

Той го изгледа недоумяващо.

— Нима не си чул? — попита го.