Хенинг Манкел - Петата жена

— „Харпегатан“ ли? — попита Хьоглунд. — Къде е това?

— Близо до площад „Натмансторг“ — отвърна Валандер. — В центъра на града.

— Ваня Андершон споменавала ли е, че той държи още едно помещение?

— Въпросът е дали е знаела за него — каза Валандер. — Ще проверя незабавно.

Валандер излезе от апартамента и мина по прекия път до цветарницата. Сега вятърът шибаше безмилостно. Приведе се и затаи дъх във виелицата. Андершон беше сама в магазина. Ароматът на цветя беше много силен, както и предния път. За миг Валандер си спомни за пътуването до Рим и за баща си, който вече го нямаше, и се почувства като дърво без корен. Побърза да отпъди тези мисли. Беше полицай. Щеше да скърби, когато му останеше време за това. Не сега.

— Имам един въпрос — каза. — На който, предполагам, ще можете веднага да отговорите с „да“ или „не“.

Тя го изгледа с бледото си, ужасено лице. Валандер си каза, че някои хора постоянно оставят впечатление, сякаш очакват всеки момент да се случи най-лошото. Ваня Андершон, изглежда, спадаше към този вид. Помисли си и че точно сега едва ли можеше да я кори.

— Знаехте ли, че Йоста Рюнфелд държи под наем помещение на „Харпегатан“? — попита.

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте?

— Йоста нямаше друго помещение, освен това тук.

Валандер внезапно усети, че няма никакво време.

— Това беше — каза той. — Няма друго.

Когато се върна в апартамента, Сведберг и Ан-Брит бяха събрали всичките ключове, които успяха да намерят. Отправиха се с колата на Сведберг към „Харпегатан“. Беше обикновен жилищен блок. Вътре във входа не можаха да открият името на Йоста Рюнфелд на таблото с имената на наемателите.

— На квитанциите пише, че става дума за приземно помещение — осведоми ги Сведберг.

Слязоха по половин ред стълби до сутерена. Валандер усети стипчивия аромат на зимни ябълки. Сведберг започна да изпробва ключовете.

Дванайсетият се оказа правилният. Влязоха в един коридор, където боядисани в червено стоманени врати водеха до различни складови помещения.

Ан-Брит Хьоглунд откри каквото търсеха.

— Струва ми се, че е тук — каза тя и посочи вратата.

Валандер и Сведберг застанаха до нея. На вратата имаше лепенка с флорален мотив.

— Орхидея — рече Сведберг.

— Тайна стая — отвърна Валандер.

Сведберг продължи да изпробва ключовете. Валандер забеляза, че на вратата бе монтирана допълнителна ключалка.

Най-накрая едната ключалка изщрака. Валандер усети как нетърпението му нараства. Сведберг продължи да изпробва ключове. Бяха му останали само два, когато погледна другите и кимна.

— Да влизаме тогава — предложи Валандер.

После Сведберг отвори вратата.

Страхът го сграбчи като ноктите на хищна птица.

Но когато мисълта го осени, вече беше твърде късно. Сведберг бе отворил вратата. В момента, когато ужасът замени времето, Валандер зачака предстоящия взрив. Единственото, което се случи, бе, че Сведберг, мърморейки, зашари с длан по стената, в опит да намери ключа за осветлението. Валандер се смути от страховете си. Защо ще му е на Рюнфелд да поставя взривно устройство в сутерена?

Сведберг запали лампата. Влязоха в стаята и се огледаха. Тъй като се намираха под земята, имаше само тясна редичка с прозорчета покрай тавана на стаята. Първото, което Валандер забеляза, бяха стоманени решетки от вътрешната страна на прозорците. Бе необичайно и може би Йоста Рюнфелд ги бе заплатил от собствения си джоб.

Стаята бе обзаведена като офис. Имаше бюро, шкафове за документи покрай стените. На малка масичка до едната стена стояха кафеварка и няколко чаши върху кърпа. В стаята имаше телефон, факс и копирна машина.

— Да влезем ли, или да чакаме Нюберг? — попита Сведберг.

Валандер го чу, но не отговори веднага. Все още се опитваше да осмисли първите си впечатления. Защо Рюнфелд бе наел тази стая и е държал плащанията отделно от останалото си счетоводство? Защо Ваня не знаеше за нея? И най-важният въпрос: за какво е използвал стаята?

— Няма легло — продължи Сведберг. — Изглежда, не е тайно любовно гнезденце.

— Никоя жена не би се настроила романтично тук долу — скептично отбеляза Ан-Брит.

Валандер все още не бе отговорил на въпроса на Сведберг. Без съмнение най-важното бе: защо Йоста е пазил офиса си в тайна. Защото то беше офис. Нямаше никакво съмнение.

Валандер зашари с поглед по стените. Там имаше още една врата. Кимна на Сведберг. Той отиде до нея и натисна дръжката. Вратата беше отворена. Надзърна вътре.