Хенинг Манкел - Петата жена

— Чудя се колко ли изкарвахме ние по онова време — рече Валандер. — Едва ли е било много повече. Най-вероятно доста по-малко. Струва ми се, че получавахме около две хиляди крони месечно.

Във възцарилото се мълчание те се замислиха за предишните си доходи.

— Продължавай да търсиш — посъветва го Валандер.

Сведберг се върна към работата си. Валандер застана до прозореца и се загледа към пристанището. Входната врата се отвори. Сигурно беше Ан-Брит Хьоглунд, понеже ключовете бяха у нея. Посрещна я в антрето.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Есенна простуда — отвърна. — Мъжът ми е на онова място, което някога са наричали Източна Индия. Съседката ме спасява.

— Често съм се чудил — сподели Валандер. — Смятах, че услужливата съседка е изчезнал вид в края на петдесетте.

— О, определено е така. Но имам късмет. Тя е на петдесет години и няма деца. Естествено, не го прави безплатно. А понякога се случва и да откаже.

— Какво правиш тогава?

Тя примирено сви рамене.

— Импровизирам. Ако е вечерно време, може и да успея да намеря детегледачка. Често и аз самата се питам как връзвам положението. Както знаеш, случва се и да не успея. Тогава закъснявам. Не мисля, че мъжете наистина разбират какви сложни операции се налагат, за да се справяш с работата си, когато имаш болно дете например.

— Сигурно е така — съгласи се Валандер. — Може би трябва да издействаме на съседката ти някакво отличие.

— Спомена ми за преместване — въздъхна Ан-Брит. — Не смея да си помисля какво ще стане тогава.

Разговорът замря.

— Тя беше ли тук? — попита Хьоглунд.

— Ваня Андершон дойде и си отиде. Изглежда, нищо не липсва от апартамента. Обаче ми напомни за нещо друго. Куфарът на Йоста Рюнфелд. Трябва да призная, че напълно бях забравил за него.

— И аз — рече тя. — Но доколкото знам, не са го открили в гората. Говорих с Нюберг точно преди да си счупи крака.

— Толкова ли е сериозно?

— Най-малкото е лошо изкълчен.

— Тогава през следващите дни ще е в много лошо настроение. Което хич не е добре.

— Ще го поканя на вечеря — весело каза Ан-Брит. — Той обича варена риба.

— От къде знаеш? — учуди се Валандер.

— И преди съм го канила на вечеря — отвърна тя. — Много приятен сътрапезник е. Говори за абсолютно всичко, с изключение на работата си.

Валандер се запита дали самият той попадаше в категорията „приятен събеседник“. Знаеше, че и той се опитва да не говори за работата си. Кога за последно са го канили на вечеря? Беше толкова отдавна, че изобщо не можеше да си спомни.

— Децата на Рюнфелд са пристигнали — каза Ан-Брит. — Хансон се зае с тях. Дъщеря и син.

Влязоха във всекидневната. Валандер се загледа в снимката на съпругата на Йоста Рюнфелд.

— Би трябвало да разберем какво се е случило — каза той.

— Удавила се е.

— По-подробно.

— Хансон ги разбира тези работи. Обикновено провежда грижливо разпитите си. Ще ги попита за майка им.

Валандер знаеше, че е права. Хансон си имаше своите слаби страни. Затова пък една от най-силните му бе да разговаря със свидетели. Да събира данни. Да разпитва родители за децата им. Или обратното, както сега.

Валандер преразказа разговора си с Улов Хансел. Тя слушаше внимателно. Пропусна много детайли. Най-важен беше изводът, че днес Харалд Бергрен преспокойно може да живее под съвсем друго име. Споменал го бе и в телефонния им разговор. Забеляза, че и тя е мислила за това.

— Ако е регистрирал смяната на името си, то можем да го проследим чрез Ведомството за патенти и регистрации — подхвърли тя.

Той разказа и за срещата си с дамите от Лунд и адвокат Бюрман в имението на Ериксон.

— Един път с мъжа ми шофирахме през вътрешността на Норланд — рече тя. — И ми е останал ясен спомен, че минахме през Свенставик.

— Ебба трябваше да ми се обади, за да ми даде номера на енорията — сети се Валандер и извади телефона от джоба си. Устройството беше изключено. Изпсува заради немарливостта си. Тя се опита да скрие усмивката си, но без успех. Валандер осъзна, че се държи детински и незряло. За да излезе от положението, сам набра номера на участъка. Ан-Брит му подаде химикалка и записа номера в ъгълчето на един вестник. Ебба неколкократно се беше опитала да се свърже с него.

В същия миг във всекидневната нахлу Сведберг. Държеше куп хартийки в ръка. Валандер видя, че са квитанции.

— Това може и да се окаже нещо важно — каза Сведберг. — Изглежда, че Йоста Рюнфелд държи помещение на „Харпегатан“ в града. Плаща наем веднъж месечно. Доколкото мога да видя, държи го съвсем отделно от всички други плащания, свързани с цветарницата.