Хенинг Манкел - Петата жена

— Доколкото разбрах, майка ви се е удавила?

— Да.

Краткото колебание, предшествало отговора й, не убягна на Валандер. Веднага изостри вниманието му.

— Колко време е изминало оттогава?

— Около десет години. Тогава бях само на тринайсет.

Валандер забеляза, че е напрегната. Предпазливо продължи нататък.

— Можете ли да разкажете малко по-подробно за случилото се? Къде е станало?

— Това наистина ли има отношение към баща ми?

— Рутинна полицейска процедура е да питаме свидетелите за миналото им — рече Валандер, като се постара да звучи авторитетно. Хансон изумено се опули насреща му от мястото си при вратата.

— Не знам особено много — каза тя.

Грешка , светкавично си помисли Валандер. Знаеш, но предпочиташ да не говориш за това.

— Разкажете това, което ви е известно — подкани я.

— Беше през зимата. По някаква причина отидоха с колата до Елмхулт, за да си направят неделна разходка. Тя пропаднала в дупка в леда и се удавила. Татко се опитал да я спаси. Но не успял.

Валандер седеше неподвижно. Мислеше над това, което бе казала. Имаше нещо сходно с разследването, с което се занимаваха. После се сети какво беше. Отнасяше се не до Йоста Рюнфелд, а до Холгер Ериксон. Мъж, който пропада в дупка в земята и се набучва на колове. Майката на Лена Льонервал пропада в дупка в леда и се удавя. Всички полицейски инстинкти на Валандер му казваха, че тук съществува връзка, ала не бе в състояние да определи точно каква. Нито пък защо жената, седнала от срещуположната страна на бюрото, не желае да говори за смъртта на собствената си майка.

Той остави злополуката. Премина без заобикалки към основния въпрос.

— Баща ви е имал цветарница. Освен това запалено се е интересувал от орхидеите.

— Това е първото, което си спомням за него. Как разказваше на брат ми и на мен за цветя.

— Защо е бил толкова страстен любител на орхидеите?

Тя го изгледа с внезапно учудване.

— Защо у човек се поражда страст към нещо? Може ли да се отговори на този въпрос?

Валандер поклати глава, без да отговори.

— Знаехте ли, че баща ви е бил частен детектив?

Хансон потръпна при вратата. Валандер бе фокусирал погледа си неотклонно към жената отсреща. Изненадата й изглеждаше неподправена.

— Моят баща е бил частен детектив?

— Да. Знаехте ли за това?

— Не може да е вярно.

— Защо не?

— Не го разбирам. Не знам дори какво се има предвид под частен детектив. Има ли действително такива в Швеция?

— Това е друг въпрос, който човек може да си зададе — рече Валандер. — Ала баща ви съвсем очевидно е отделял време, за да упражнява дейност като частно практикуващ детектив.

— Като Туре Свентон? Това е единственият шведски частен детектив, който ми е познат.

— Оставете комиксите — нареди Валандер. — Говоря съвсем сериозно.

— И аз също. Никога не съм чувала баща ми да се е занимавал с нещо подобно. Какво е правил?

— Твърде рано е да се каже.

Валандер вече бе убеден, че тя не знаеше за тайните занимания на баща си. Естествено, съществуваше възможността да е сбъркал и предположенията му да са напълно погрешни. Но вътре в себе си знаеше, че не е така. Това, че откриха тайната стая на Рюнфелд, не означаваше, че са направили пробив в разследването, чиито последствия могат веднага да предвидят. Може би тайната стая на „Харпегатан“ само ще да ги отведе по-нататък, към други тайни стаи. Но Валандер имаше усещането, че този пробив бе разтърсил цялото разследване. Всичко отново се движеше.

Той стана от стола.

— Това беше всичко — заключи той, като протегна ръка. — Със сигурност пак ще се срещнем.

Тя го изгледа сериозно.

— Кой го е извършил? — попита тя.

— Не знам — отвърна Валандер. — Но съм убеден, че ще заловим човека или хората, които са убили баща ви.

Хансон го последва отвън в коридора.

— Частен детектив ли? — рече той. — Това някаква шега ли е?

— Не — отговори Валандер. — Открихме таен офис, който е принадлежал на Рюнфелд. Ще чуеш подробностите по-късно.

Хансон кимна.

— Туре Свентон не беше комикс — каза после. — А поредица от книги.

Валандер вече си беше отишъл. Взе си чаша кафе и затвори вратата на кабинета. Телефонът иззвъня. Пусна слушалката на вилката, без да отговори. Най-много му се щеше да избяга от пресконференцията. Имаше твърде много други неща, за които да мисли. С гримаса придърпа към себе си една тетрадка и записа най-важното, което можеше да съобщи на пресата.

Облегна се назад и се загледа през прозореца. Вятърът вилнееше.