— После ще ви обясня. По-добре разкажете как сте се сдобили със снимката.
Хансел седна.
— Какво знаете за събитията, разиграли се в Конго по онова време? — попита той.
— Не много. На практика нищо.
— Позволете ми тогава да ви въведа в обстановката — продължи Улов Хансел. — Смятам, че е необходимо, за да разберете.
— Недейте да бързате — рече Валандер.
— Нека започна от 1953-та — поде Хансел. — Тогава имаше четири независими африкански държави, които членуваха в ООН. Седем години по-късно тази цифра нарасна на двайсет и шест, което ще рече, че целият африкански континент по онова време вреше и кипеше. Деколонизацията беше навлязла в най-драматичната си фаза. Нови и нови държави непрекъснато обявяваха независимост. Родилните мъки често бяха тежки. Но невинаги толкова стихийни и ожесточени, както в случая с Белгийско Конго. През 1959-а белгийското правителство разработи план за осъществяването на прехода към независимост. Предаването на властта бе насрочено за трийсети юни 1960-а. Колкото повече наближаваше този ден, толкова по-големи ставаха размириците в страната. Различните племена дърпаха чергата в разни посоки, изблиците на насилие по политически причини бяха станали ежедневие. Но независимостта дойде и един опитен политик, на име Касавубу, стана президент, а Лумумба пое поста министър-председател. Това навярно е име, което ви звучи познато.
Валандер кимна колебливо.
— За няколко дни човек можеше да повярва, че въпреки всичко преходът от колония към самостоятелна държава ще протече мирно. Ала едва няколко седмици по-късно Форс Публик, която беше редовната армия в страната, извърши метеж срещу белгийските си офицери. Белгия изпрати парашутни войски, за да спаси хората си. Скоро в страната се възцари хаос. Ситуацията излезе извън контрола на Касавубу и Лумумба. Същевременно Катанга, най-южната провинция на страната, а освен това и най-богатата заради многото си минерални ресурси, обяви независимост и се отцепи. Водачът й се наричаше Моис Чомбе.
При така създалата се ситуация Касавубу и Чомбе се обърнаха за помощ към ООН. Даг Хамаршьолд, тогавашният генерален секретар, получи разрешение за интервенция на мироопазващите сили на ООН, за кратко време, включително и от Швеция. Нашата функция щеше да бъде единствено полицейска. Белгийците, които бяха останали в Конго, подкрепяха Чомбе в Катанга. С пари от големите минни компании те наеха множество отряди от наемници. И ето тук идва мястото на снимката.
Хансел направи пауза и отпи глътка кафе.
— Може би все пак това подсказва колко сложно и взривоопасно беше положението тогава — добави.
— Предполагам, че ситуацията трябва да е била крайно объркана — отвърна Валандер и нетърпеливо зачака продължението.
— При боевете в Катанга участваха няколкостотин наемни войници — каза Хансел. — Идваха от различни държави: Франция, Белгия, Алжир. Петнайсет години след края на Втората световна война все още имаше много немци, които така и не успяха да се примирят с края й. Те си отмъщаваха на невинни африканци. Там имаше и неколцина скандинавци. Някои от тях загинаха и бяха погребани в незнайни гробове. Веднъж в лагера на шведските сили към ООН дойде един африканец. Носеше документи и снимки на загинали наемни войници. Сред тях обаче нямаше шведи.
— Защо тогава е отишъл в шведския лагер?
— Ние, шведите, се славехме като любезни и щедри. Дойде с кашона и искаше да продаде съдържанието му. Господ знае как се бе сдобил с него.
— И вие го купихте?
Хансел кимна.
— Да кажем, че по-скоро направихме сделка в натура. Струва ми се, че за кашона платих равностойността на десет крони. Изхвърлих по-голямата част. Но запазих няколко снимки, измежду които и тази.
Валандер реши да ускори нещата.
— Харалд Бергрен — произнесе. — Един от мъжете на моята снимка е швед и това е името му. По метода на изключването трябва да бъде или този в средата, или този отдясно. Името говори ли ви нещо?
Хансел се замисли. Сетне поклати глава.
— Не — отвърна. — Но, от друга страна, това едва ли има особено значение.
— Защо?
— Много от наемниците променяха имената си. Това се отнася не само за шведите. Приемаха ново име за срока на договора си. Когато всичко приключеше и ако успееха да оцелеят, отново възвръщаха старото си име.
Валандер помисли.
— Това означава, че Харалд Бергрен може да е пребивавал в Конго под съвършено различно име?
— Да.
— Което предполага, че може да е водил дневника под собственото си име. Което в такъв случай е служело като псевдоним.
Читать дальше