Хенинг Манкел - Петата жена

— Точно сега тук има куче — отговори Нюберг. — Надушиха следа от въжето, която води надолу, към сечището. Всъщност не е чак толкова странно, защото друг път насам няма. Предполагам, можем да приемем, че Йоста Рюнфелд не е дошъл тук пеш. Трябва да е имало кола.

— Има ли следи от коли?

— Има доста, но естествено, все още не мога да кажа коя откъде е.

— Нещо друго?

— Всъщност не. Въжето е от магазин в Дания.

— В Дания ли?

— Предполагам, че може да се купи навсякъде, където се продават въжета. Във всеки случай изглежда чисто ново. Купено е с тази цел.

На Валандер му стана неприятно. След това зададе въпроса, заради който всъщност се бе обадил на Нюберг.

— Откриваш ли нещо, което да подсказва, че се е опитал да се съпротивлява, докато са го връзвали за дървото? Или че се е опитал да се освободи?

Нюберг отговори без колебание.

— Не, не изглежда така. Първо, не открих следи от борба наоколо. Земята щеше да е разрита. Все нещо щеше да се види. Второ, няма никакви следи от протриване нито по въжето, нито по дънера. Бил е завързан там и е стоял, без да мърда.

— Как го тълкуваш?

— Всъщност съществуват само две възможности — отвърна Нюберг. — Или е бил вече мъртъв, или поне в безсъзнание, докато са го омотавали. Или пък нарочно не се е съпротивлявал. Ала това не ми изглежда много вероятно.

Валандер се замисли.

— Съществува и трета възможност — додаде после. — Жертвата не е имала сили да се съпротивлява.

Нюберг се съгласи. Това също беше възможност. Навярно най-правдоподобната.

— Нека те попитам още нещо — продължи Валандер. — Знам, че не можеш да отговориш. Но човек винаги си представя как са се развили нещата. Никой друг не се впуска в догадки толкова често, колкото полицаите. Макар че ние винаги упорито го отричаме. Имало ли е повече от един човек?

— Мислих по въпроса — рече Нюберг. — Много неща говорят за това, че е имало повече от един извършител. Да довлечеш някого в гората и да го завържеш не е толкова проста работа. Аз лично се съмнявам.

— Защо?

— Честно казано — не знам.

— Ако се върнем към рова в Льодинге. Какво усещане имаше там?

— Същото. Би трябвало да е имало повече от един. Но не съм сигурен.

— Споделям усещането ти — подкрепи го Валандер. — И това ме безпокои.

— Както и да е, струва ми се, че си имаме работа с човек с голяма физическа мощ — рече Нюберг. — Много доказателства говорят в подкрепа на това.

Валандер нямаше за какво повече да пита.

— Иначе нищо друго?

— Няколко стари шишета бира и един изкуствен нокът. Това е всичко.

— Изкуствен нокът ли?

— Жените използват такива. Може и да стои тук отдавна.

— Сега се опитай да поспиш няколко часа — посъветва го Валандер.

— И откъде да намеря време? — попита Нюберг. Валандер забеляза, че тонът му отново стана раздразнителен. Побърза да приключи разговора. Щом го затвори, телефонът пак започна да звъни. Беше Мартинсон.

— Мога ли да дойда при теб? — попита. — За кога беше насрочено съвещанието?

— За девет часа. Имаме време.

Валандер остави слушалката на вилката. Разбра, че Мартинсон се е натъкнал на нещо. Усещаше възбудата му. Това, от което най-много се нуждаеха в момента, беше съществен пробив в разследването.

Мартинсон влезе и се разположи на стола за посетители. Заговори направо.

— Мислих по въпроса за наемните войници — каза той. — И за дневника на Харалд Бергрен от Конго. Като се събудих тази сутрин, се сетих, че всъщност познавам човек, който е бил в Конго по същото време както Харалд Бергрен.

— Като наемен войник ли? — учуди се Валандер.

— Не като наемник, а като участник в шведските миротворчески сили към ООН. Те е трябвало да обезоръжат белгийските сили в провинция Катанга.

Валандер поклати глава.

— Бях дванайсет — тринайсетгодишен, когато се случи — каза той. — Спомням си много малко от събитията. Общо взето, нищо, освен че Даг Хамаршьолд загина при самолетна катастрофа.

— Тогава тъкмо съм бил роден, но помня доста неща от училище — отвърна Мартинсон.

— Каза, че познаваш човек?

— Преди няколко години участвах в заседанията на Народната партия — продължи Мартинсон. — След това обикновено имаше нещо като събиране за кафе. Развалих си стомаха с всичките кафета, дето ги изпих тогава.

Валандер нетърпеливо потропа с пръсти по бюрото.

— На едно събрание се оказах седнал до мъж на около шейсет години. Не знам как стигнахме до тази тема. Но той ми разказа, че бил капитан, адютант на генерал фон Хорн, който е командвал шведските сили към ООН в Конго. Спомням си също: спомена, че там е имало наемници.