Хенинг Манкел - Петата жена

— Какво се случи миналата нощ? — попита тя.

— Някой беше открил мъртвец в гората.

— Не можеш ли да кажеш нещо повече?

— Открил го състезател по ориентиране, който бил излязъл да тренира. Почти се спънал в тялото.

— Кой е бил той?

— Спортистът или мъртвецът?

— Мъртвецът.

— Търговец на цветя.

— Самоубил ли се е?

— Уви, не.

— Какво имаш предвид с това „уви“?

— Бил е убит. А това означава куп работа за нас.

Известно време тя седя мълчаливо. Жълтата сграда на летището вече се виждаше.

— Не разбирам как издържаш — каза тя.

— Нито пък аз — отвърна той. — Но трябва. Все някой трябва.

Въпросът, който последва, го изненада.

— Мислиш ли, че от мен би излязъл добър полицай?

— Смятах, че имаш съвсем други планове.

— Така е. Отговори на въпроса!

— Не знам — каза той. — Със сигурност би могла.

Повече не говориха по темата. Спряха на паркинга. Багажът й се състоеше само от една раница, която той извади от багажника. Понечи да я придружи вътре, но тя поклати глава.

— Сега си върви вкъщи — помоли тя. — Толкова си уморен, че едва се държиш на краката си.

— Трябва да работя — отговори той. — Ала си права, че съм уморен.

Последва миг на униние. Поговориха за баща му, нейния дядо, който вече го нямаше.

— Странно е — каза тя. — Мислех си за това в колата. Че човек остава мъртъв толкова дълго.

Той смотолеви нещо за отговор. После се сбогуваха. Тя обеща да си купи телефонен секретар. Видя я да влиза през плъзгащите се стъклени врати. И ето че изчезна.

Остана седнал в колата да размишлява над думите й. Дали пък именно това не правеше смъртта толкова страшна? Човек трябва да е мъртъв толкова дълго?

Запали двигателя и потегли. Пейзажът изглеждаше сив и мрачен, точно като разследването, с което се занимаваха. Валандер се съсредоточи върху събитията от последните няколко седмици. Мъж лежи набучен на колове в един ров. Друг — завързан за едно дърво. Можеше ли смъртта да бъде по-отблъскваща? А и споменът за баща му, проснат сред картините си? Реши, че трябва много скоро пак да види Байба. Още същата вечер щеше да й се обади по телефона. Не можеше повече да издържа самотата. Гнетеше го. Вече продължаваше достатъчно дълго. Разведе се преди пет години. Беше на път да се превърне в старо проскубано, странящо от хората куче. Не искаше да се случи това.

Малко след осем пристигна в участъка. Първото, което направи, бе да си вземе кафе и да се обади на Йертруд. Гласът й звучеше необичайно ведро. Сестра му, Кристина все още беше при нея. Тъй като Валандер беше погълнат от разследването, се споразумяха те двете сами да се погрижат за описа на малкото имущество, което баща им бе оставил в наследство. Активите му се състояха най-вече от къщата в Льодеруп. Дългове почти нямаше. Йертруд попита Валандер дали има нещо специално, което би искал да получи. Той каза, че няма. После внезапно размисли и изрови една картина с глухар от купчините със завършени платна, които стояха струпани покрай стените в ателието. Поради някаква причина, която сам не можеше да разбере, не искаше да вземе картината, която баща му довършваше точно преди да умре. Засега картината, която си избра, стоеше в кабинета му в участъка. Все още не бе решил къде да я закачи, или какво изобщо ще прави с нея.

Отново се превърна в полицай.

Започна, като прегледа доклада от разговора, който Ан-Брит беше провела със селската пощальонка — тя разнасяше пощата на Холгер Ериксон. Направи му впечатление, че пишеше добре, без тромави изречения или излишни детайли. Явно сега новото поколение полицаи ги учеха как да пишат сносни доклади.

Но в доклада нямаше нищо, което да е от пряко значение за разследването. Холгер Ериксон бил окачил на пощенската кутия табелката, която показвала, че иска да говори с пощальонката, за последен път преди няколко месеца. Доколкото могла да си спомни, ставало дума за няколко най-обикновени парични записи. Нищо по-специално не й направило впечатление в последно време. Всичко в стопанството изглеждало както обикновено. Не била виждала и непознати автомобили или лица в района. Валандер прибра доклада. После придърпа тетрадката към себе си и написа няколко бележки за най-важните неща, които първо трябва да свършат. Някой трябва подробно да разпита Анита Лагергрен от туристическата агенция в Малмьо. Кога Рюнфелд се е записал за екскурзията? Какво представлява това сафари за орхидеи? За него сега беше в сила същото, което и за Ериксон. Трябва да проучат живота му. И не на последно място ще се наложи да поговорят надълго и нашироко с децата му. Освен това Валандер искаше да научи повече за техническото оборудване, което Йоста Рюнфелд бе закупил от „Секур“ в Бурос. За какво е щял да го използва? За какво са му притрябвали всички тези неща на търговец на цветя? Беше сигурен, че това е въпрос от изключителна важност за разрешаването на случая. Валандер прибра тетрадката и се поколеба с ръка върху телефонната слушалка. Часът беше осем и петнайсет. Имаше вероятност Нюберг да спи, но нямаше как. Набра номера на мобилния му телефон. Нюберг веднага се обади. Все още се намираше в гората, далеч от постелята. Валандер попита как върви огледа на местопроизшествието.