Хенинг Манкел - Петата жена

Когато излезе от участъка, отново се бе прояснило. Духаше вятър, но слънцето проблясваше между разпръснатите облаци. Напомни си, че в бъдеще трябва да държи резервен пуловер в колата за мразовити дни. Въпреки че бързаше да стигне в Нюбрустранд, спря до една кантора за недвижими имоти в центъра на града и застана пред витрината с обяви. Разгледа различите имоти, обявени за продан. Една от къщите му привлече вниманието. Ако разполагаше с повече време, щеше да влезе и да разпита. Запомни номера, под който се продаваше, и се върна в колата. Чудеше се дали Линда е успяла да хване самолет до Стокхолм, или още седи и чака на „Стуруп“.

Отправи се на изток към Нюбрустранд. Подмина отбивката към голф игрището отляво, после зави вдясно и започна да търси улица „Голям нирец“, където живееше Улов Хансел. Всички улици в района бяха кръстени на птици. Запита се дали това бе просто съвпадение. Издирваше убиеца на запален любител на птиците. А на тази улица живееше човек, който се надяваше да му помогне да открие извършителя.

След няколко погрешни завоя успя да намери адреса. Паркира колата и влезе през външната порта на вила, която едва ли беше на повече от десет години. Въпреки това изглеждаше някак западнала. Беше от типа къщи, в които той самият никога не би се чувствал уютно. Входната врата отвори мъж по анцуг. Имаше късо подстригана сива коса, тънък мустак и изглеждаше в добра физическа форма. Усмихна се и протегна ръка за поздрав. Валандер се представи.

— Жена ми почина преди няколко години — каза Улов Хансел. — Оттогава живея сам. Навярно не е съвсем разтребено. Но заповядайте.

Първото, което Валандер забеляза, бе голям африкански барабан, който стоеше в антрето. Хансел проследи погледа му.

— Годината, която прекарах в Конго, бе пътуването на живота ми — рече той. — Повече не съм излизал в чужбина. Децата бяха малки, жена ми не беше съгласна. После стана твърде късно.

Покани Валандер да влезе във всекидневната, където на една масичка бяха поставени чаши за кафе. И там по стените бяха окачени спомени от Африка. Валандер седна на един диван и с удоволствие прие предложеното му кафе. Всъщност беше гладен и имаше нужда да хапне нещо. Улов Хансел бе сложил на масата поднос с бисквити.

— Сам ги пека — каза той и кимна към бисквитките. — Подходящо хоби за стар войник.

Валандер реши направо да премине към същината на въпроса. Извади снимката на тримата мъже от джоба си и я подаде през масата.

— Бих искал да започна, като ви попитам дали разпознавате някого от тези мъже. Единственото сигурно нещо, което мога да ви кажа, е, че снимката е направена в Конго по същото време, когато там са се намирали шведските миротворчески сили към ООН.

Хансел взе снимката. Без да я погледне, се изправи и донесе чифт очила за четене. Валандер си припомни за кой ли път, че в най-скоро време трябва да посети някоя оптика. Улов Хансел занесе снимката до прозореца и дълго я разглежда. Валандер се заслуша в тишината, изпълваща къщата. Чакаше. После Хансел се извърна от прозореца. Без да продума, остави снимката на масата и излезе от стаята. Валандер изяде още една бисквита. Тъкмо беше решил да отиде да провери къде се е дянал Хансел, когато той се върна. В ръката си държеше фотоалбум. Пак отиде до прозореца и започна да разлиства. Валандер продължи да чака. Най-накрая Хансел намери това, което търсеше. Върна се при масата и подаде на Валандер разтворения албум.

— Вижте снимката най-долу вляво — започна Хансел. — Уви, не е никак приятна. Но ми се струва, че ще представлява интерес за вас.

Валандер погледна. Вътрешно потръпна. На снимката се виждаха няколко мъртви войници. Лежаха подредени в редица, с окървавени лица, простреляни ръце и разкъсани тела. Бяха чернокожи. Зад тях стояха други двама мъже с огнестрелни оръжия в ръце. Бяха бели. Сякаш позираха за ловна снимка. Мъртвите войници бяха плячката.

Валандер веднага разпозна един от двамата бели. Беше този, застанал най-отляво на снимката, която намери пъхната в подвързията на дневника на Харалд Бергрен. Нямаше абсолютно никакво съмнение. Беше същият мъж.

— Стори ми се, че го познах — каза Хансел. — Разбира се, не можех да бъда сигурен. Трябваше ми малко време да открия точния албум.

— Кой е той? — попита Валандер. — Тери О’Баниън или Симон Маршан?

Забеляза, че Улов Хансел се изненада.

— Симон Маршан — отвърна. — Трябва да призная, че съм любопитен от къде бихте могли да знаете това.