Хенинг Манкел - Петата жена

— Споменавал ли ти е някога, че има врагове?

— Вече ме пита.

— Знам. Но сега пак те питам.

— Не го е заявявал открито. Ала залостваше вратите си нощем.

— Защо?

— Защото имаше врагове.

— Но не знаеш кои са били?

— Не.

— Казвал ли е защо има врагове?

— Никога не е казвал, че има такива. Тъй де, аз го казах. Колко пъти ще трябва да го повтарям?

Валандер вдигна предупредително ръка.

— Ако ме устройва, мога да ти задавам един и същи въпрос, всеки ден, в близките пет години. Никакви врагове? А е залоствал вратите нощем.

— Да.

— От къде знаеш?

— Той ми е казвал. Как бих могъл инак да знам, да го вземат дяволите! Не съм ходил нощем до тях да проверявам бравите! „В днешно време не можеш никому да имаш доверие в Швеция.“ Тъй казваше.

Валандер реши засега да прекрати разговора със Свен. Когато му дойде времето, пак щеше да го повика. Освен това подозираше, че Тюрен знае повече, отколкото казва, но искаше да напредват предпазливо. Ако подплаши Тюрен и той се свре в някой ъгъл, после трудно ще го подмами да излезе отново.

— Смятам, че това е достатъчно засега — рече Валандер.

— Засега? Това значи ли, че пак ще трябва да идвам тук? Как ще ми остава време да си върша работата?

— Ще ти се обадим. Благодаря, че дойде — успокои го Валандер и стана на крака. Подаде ръка.

Проявата на любезност изненада Тюрен. Валандер усети силно ръкостискане.

— Струва ми се, че ще можеш и сам да намериш пътя — каза той.

Когато Тюрен си отиде, Валандер позвъни на Хансон. Имаше късмет и го намери веднага.

— Свен Тюрен — уточни. — Шофьорът на цистерната, който ти се стори, че е бил замесен в някакви побоища? Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Провери какво можеш да намериш за него.

— Спешно ли е?

— Колкото и всичко останало. Нито повече, нито по-малко.

Хансон обеща да се заеме.

Беше вече десет часът. Валандер си взе кафе. После написа бележките си за разговора с Тюрен. На следващото съвещание екипът щеше подробно да го обсъди. Валандер беше убеден, че ще изскочи нещо важно.

Когато приключи с бележките и затвори тетрадката, откри написания с молив лист, който вече няколко пъти забравяше да върне на Сведберг. Реши да го направи сега, преди да се е захванал с нещо друго. Взе листа и излезе от стаята. Отвън в коридора чу как телефонът му звъни. Поколеба се за миг. После се върна и вдигна слушалката.

Беше Йертруд. Плачеше.

— Трябва да дойдеш — изхлипа.

Валандер се вледени.

— Какво се е случило? — попита.

— Баща ти е мъртъв. Лежи сред картините си.

Часът беше десет и петнайсет в понеделник, на трети октомври 1994-та.

Погребаха бащата на Курт Валандер на единайсети октомври в Новото гробище в Юстад. Ветровете се гонеха през целия ден, а слънцето от време на време се показваше иззад облаците. Една седмица след като получи тъжната вест по телефона, на Валандер все още му бе трудно да проумее какво се беше случило. Отрицанието се появи в мига, в който остави телефонната слушалка. Мисълта, че баща му е починал, бе непоносима. Не сега, толкова скоро след пътуването до Рим. Не сега, когато бяха преоткрили част от близостта, изгубена през годините. Тръгна си от участъка, без да разговаря с никого. Беше убеден, че Йертруд е сбъркала. Но когато пристигна в Льодеруп и се втурна в ателието, където винаги миришеше на терпентин, незабавно разбра, че Йертруд е права. Баща му лежеше проснат по очи върху картината, която рисуваше. Бе затворил очи, конвулсивно вкопчен в четката, с която току-що бе нарисувал белите пръски в гребена на глухаря. Синът му разбра, че тъкмо е завършвал платното, по което работеше предишния ден, когато направиха дългата крайбрежна разходка до Сандхамарен. Смъртта го беше покосила внезапно. По-късно, когато Йертруд се поуспокои и отново бе в състояние да говори свързано, обясни, че той закусил както обикновено. Всичко било нормално. В шест и половина отишъл в ателието. Когато в десет часа не се появил в кухнята, за да пие кафе, какъвто му бил обичаят, отишла да го повика. Вече бил мъртъв. Валандер си бе казвал, че когато и да дойде смъртта, винаги идва като натрапник. Появява се в неподходящия момент: или чаша сутрешно кафе ще остане недопита, или нещо друго.

Чакаха линейката. Йертруд здраво се вкопчи в ръката му. Отвътре Валандер бе съвършено празен. Не изпитваше скръб. Не изпитваше нищо, освен смътно чувство за несправедливост. Изобщо не можа да оплаче мъртвия си баща. Но можеше да скърби за самия себе си — единствената възможна скръб. После пристигна линейката. Валандер познаваше шофьора. Казваше се Прютц и веднага разбра, че ще вземат баща му.