Хенинг Манкел - Петата жена

Валандер поклати глава. Нямаше представа.

— Надявах се на спокойна есен — продължи той. — А ето че се прибирам и откривам старец, набучен на колове в един ров.

Окесон направи гримаса.

— Видях някои от снимките — уточни той. — И Лиса Холгершон ми разказа. Имате ли нещо, за което да се захванете?

— Може би — отвърна Валандер и накратко разказа за находките в сейфа на Холгер Ериксон. Знаеше, че Пер Окесон уважава способността му да ръководи полицейско разследване. Много рядко двамата с Валандер имаха разногласия относно неговите заключения или за това как планира оперативната работа.

— Естествено, да забиеш остри бамбукови пръти в някакъв ров звучи като чиста лудост — отбеляза Пер Окесон. — Ала, от друга страна, живеем във време, когато границата между безумието и нормалното става все по-трудно различима.

— Как върви с Уганда? — поинтересува се Валандер.

— Предполагам имаш предвид Судан — поправи го Пер Окесон.

Валандер знаеше, че Окесон е кандидатствал за работа в Комисариата за бежанците към ООН. Искаше да се махне от Юстад за известно време. Да види и друго, преди да е станало твърде късно. Окесон беше няколко години по-възрастен от него самия. Вече бе навършил петдесет.

— Судан — поправи се Валандер. — Говори ли с жена си?

Пер Окесон кимна.

— Събрах кураж онази седмица. Прояви повече разбиране, отколкото смеех да се надявам. Останах с впечатление, че би била доволна да се махна от къщата за известно време. Все още чакам известие. Но ще се изненадам, ако не получа поста. Както знаеш, имам връзки.

През годините Валандер разбра, че Пер Окесон притежава рядката и добре развита способност да се сдобива с поверителна информация. Валандер нямаше никаква представа как го прави. Прокурорът например винаги бе отлично осведомен какво се обсъжда в парламентарните комисии или в най-затворените кръгове на Дирекция на полицията.

— Ако всичко върви както трябва, изчезвам след Нова година — каза той. — Ще отсъствам най-малко две години.

— Да се надяваме, че ще разрешим случая с Холгер Ериксон преди това. Някакви инструкции, които искаш да ми дадеш?

— По-скоро ти кажи, ако имаш някакви изисквания.

Валандер се замисли, преди да отговори.

— Все още не — рече. — Лиса Холгершон спомена, че трябва отново да извикаме Матс Екхолм. Помниш ли го, онзи от лятото? С психологическите профили? Който преследва луди и се опитва да ги категоризира. Между другото, смятам, че си разбира от работата.

Пер Окесон си го спомняше много добре.

— Струва ми се, че трябва да изчакаме — додаде Валандер. — Всъщност изобщо не съм сигурен, че си имаме работа с душевноболен.

— Ако смяташ, че трябва да изчакаме, ще го направим — отвърна Пер Окесон и се изправи. Посочи кашона. — Днес имам изключително заплетено дело — извини се. — Трябва да се подготвя.

Валандер се приготви да си тръгне.

— Какво всъщност ще правиш в Судан? — полюбопитства. — Бежанците наистина ли имат нужда от шведска правна помощ?

— Бежанците имат нужда от всякаква помощ, която могат да получат — отговори Пер Окесон, докато изпровождаше Валандер до пропуска. — Отнася се не само до Швеция. Бях няколко дни в Стокхолм, докато ти беше в Рим — каза той неочаквано. — Случайно срещнах Анет Брулин. Поръча ми да поздравя всички тук. И специално теб.

Валандер го изгледа колебливо, но не каза нищо. Преди няколко години Анет Брулин бе замествала Пер Окесон. Макар че беше омъжена, Валандер направи злополучен опит да я прелъсти. Това бе нещо, което искаше да забрави.

Излезе от прокурорската служба. Духаше бурен вятър. Небето беше сиво. Валандер предположи, че е най-много осем градуса над нулата. На входа на участъка се натъкна на Сведберг, който тъкмо излизаше. Спомни си, че у себе си бе оставил документ, който принадлежи на него.

— По погрешка съм взел със себе си някои от бележките ти след съвещанието онзи ден — каза.

Сведберг, изглежда, недоумяваше.

— Не съм забелязал да ми липсва нещо.

— Бяха някакви бележки за жена, която се държала странно в Родилното отделение.

— Можеш да го изхвърлиш — вметна Сведберг. — На някой чисто и просто му се е привидяло.

— Ще трябва сам да го хвърлиш — отвърна Валандер. — Ще го оставя на бюрото ти.

— Продължаваме да разпитваме хората от околността край стопанството на Ериксон — съобщи Сведберг. — Ще ида да си поприказвам със селския пощальон.

Валандер кимна. Всеки продължи в своята посока.