Хенинг Манкел - Петата жена

— Знаеш, че е невъзможно — учудено възрази тя. — Открием ли следа, тя започва да влияе на разследването.

— Само ти напомням — отвърна той уклончиво. — Въпреки всичко може и да се окаже, че грешим.

Тъкмо щеше да тръгва, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Сведберг, който бе успял да се свърже със сина на Йоста Рюнфелд.

— Много се притесни — каза Сведберг. — Искаше веднага да скочи на самолета и да дойде.

— Кога за последен път е бил във връзка с баща си?

— Няколко дни преди да замине за Найроби. Или по-точно, когато е трябвало да замине. Всичко било както обикновено. Според сина баща му винаги с радост очаквал пътуванията си.

Валандер кимна.

— Е, това вече го знаем — отбеляза той.

След това подаде телефонната слушалка на Ан-Брит Хьоглунд, която насрочи час за съвещание на разследващия екип за следващия ден. Едва когато тя затвори, Валандер си спомни, че у себе си носи лист хартия, който принадлежи на Сведберг. С бележки за жена, която се държала странно в Родилното отделение на Юстад.

Ан-Брит побърза да се прибере при децата си. Щом остана сам, Валандер се обади на баща си. Уговориха се да го навести рано в неделя сутринта. Снимките, които баща му бе направил със старомодния си фотоапарат, вече бяха готови.

Остатъкът от съботната вечер Валандер посвети да систематизира онова, което знаеха за убийството на Холгер Ериксон. Същевременно с това премисли и изчезването на Йоста Рюнфелд. Беше неспокоен, не можеше да си намери място, беше му трудно да се съсредоточи.

През цялото време усещането му, че все още се движеха по ръба на нещо много по-голямо, се задълбочаваше.

Тревогата не му даваше мира.

Когато стана девет часът вечерта, вече бе толкова уморен, че нямаше сили да мисли повече. Захвърли тетрадката си настрана и позвъни на Линда. Сигналът сякаш потъна във вакуум. Тя не си беше вкъщи. Облече си по-дебело яке и отиде пеша до центъра на града. Там хапна в китайския ресторант на площада. Като никога беше пълно с клиенти. Сети се, че е събота вечер. Поглези се с гарафа вино и веднага го заболя главата. Докато се прибираше, пак започна да вали.

През нощта сънува сцени от дневника на Харалд Бергрен. Обгръщаше го необятна тъма, беше много топло, а някъде в плътния мрак Бергрен беше насочил оръжие срещу него.

Събуди се рано.

Дъждът беше спрял. Отново се бе прояснило.

В седем и четвърт седна в колата си и тръгна да навести баща си в Льодеруп. В утринната светлина линиите на пейзажа наоколо се очертаваха ясно и отчетливо. Валандер помисли, че трябва да придума баща си и Йертруд да се разходят с него долу до брега. Скоро ще стане толкова студено, че няма да бъде възможно.

С неприятно чувство си припомни какво бе сънувал. Докато караше, си мислеше, че на съвещанието следобед трябва да съставят график за последователността, в която ще получат отговори на различните въпроси. Важно беше да установят местонахождението на Бергрен. Особено ако се окаже, че следата ще ги отведе до задънена улица.

Когато зави в двора към къщата на баща си, видя, че той е застанал на стълбището, за да го посрещне. Не се бяха виждали, откакто се сбогуваха след пътуването до Рим. Влязоха в кухнята, където Йертруд беше сервирала закуска. Заедно разгледаха снимките, които баща му бе направил. Много от тях не бяха на фокус. На някои част от обекта бе останал извън кадър. Тъй като баща му изглеждаше доволен и горд, синът само кимаше одобрително.

Имаше снимка, която се отличаваше. Направил я бе един келнер през последната им вечер в Рим. Току-що бяха приключили вечерята си. Валандер и баща му се бяха прегърнали. На бялата покривка — наполовина изпита бутилка червено вино. И двамата се усмихваха право към фотоапарата.

За миг избелялата снимка от дневника на Харалд Бергрен проблесна в съзнанието на Валандер, но той бързо я отпъди. Точно сега искаше да гледа само себе си и баща си. Осъзна, че снимката веднъж завинаги потвърждава това, което бе разбрал по време на пътуването.

Външно двамата много си приличаха. Направо бяха като две капки вода.

— Много бих искал да имам копие на тази снимка — каза Валандер.

— Вече съм се погрижил за това — поясни баща му доволно. После побутна към него плик със снимката.

След закуска отидоха в ателието на баща му. Той тъкмо завършваше работата си по един пейзаж, изобразяващ глухар. Винаги рисуваше птицата последна.

— Колко картини си нарисувал през живота си? — попита Валандер.