Хенинг Манкел - Петата жена

Заедно с Тери О’Баниън и Симон Маршан Бергрен е бил зачислен към бойна единица, състояща се само от наемници. Относно техния командир Харалд Бергрен е много потаен — бил канадец, когото споменава просто като Сам. Бергрен, изглежда, не се вълнувал особено за какво всъщност се води войната. Самият Валандер имаше много смътни представи за събитията в тогавашното Белгийско Конго. Харалд Бергрен сякаш не е изпитал потребност да оправдае присъствието си като наемен войник. Беше написал само, че се бият за свободата. Ала чия свобода? Така и не става ясно. На няколко пъти, като например на единайсети декември 1960-а и деветнайсети януари 1961-ва, отбелязва, че не би се поколебал да използва оръжието си, ако попадне в бойна ситуация, в която участват шведски войници от силите на ООН. Харалд Бергрен грижливо е отбелязвал всеки път, когато е получавал заплатата си. Водел е миниатюрни счетоводни сметки в последния ден от всеки месец. Колко са му изплатили, колко е похарчил и колко е спестил. Също така със задоволство отбелязвал всяка плячка, на която е успял да сложи ръка. Една особено неприятна част от дневника разказва как наемниците отишли в изоставена и опожарена плантация, описва полуразложените трупове, обкръжени от черни рояци мухи, които все още лежали в къщата. Собственикът на плантацията и съпругата му, и двамата белгийци, лежали мъртви в леглата си. Ръцете и краката им били отсечени. Вонята била непоносима. Наемниците все пак претърсили къщата и намерили няколко диаманта и златни накити, впоследствие оценени на повече от двайсет хиляди крони от ливански бижутер.

Тогава Бергрен отбелязва, че войната е оправдана заради добрата печалба. В личен коментар, който не се повтаря никъде другаде из дневника, си задава въпроса дали е щял да постигне същото благополучие, ако бе останал в Швеция да си изкарва прехраната като автомонтьор. Собственият му извод е, че не би успял. С подобен живот никога не би могъл да се замогне и с голямо усърдие продължил да се бие.

Освен че е бил обсебен от парите и воденето на сметки, той е бил педантичен и в още едно зловещо счетоводство.

Убивал е хора. Отбелязвал си датата и броя на жертвите. Когато е било възможно, си записвал и дали след това е могъл да се приближи до онези, които е убил. Отбелязвал също дали става дума за мъж, жена или дете. Също така хладнокръвно констатира къде изстрелите му са улучили убитите. Валандер четеше тези периодично повтарящи се откъси с нарастваща погнуса и гняв. Харалд Бергрен е нямал нищо общо с тази война. Получавал е възнаграждение, за да убива. Не е ясно кой му е плащал. Хората, които е убивал, рядко са били униформени. Наемниците атакували села, за които се е смятало, че са против свободата, за която се биели. Те убивали и опустошавали, а после се оттегляли. Били са „ескадрон на смъртта“, съставен от европейци, и едва ли са гледали на хората, които убиват, като на равноправни същества. Харалд Бергрен не криеше, че се отнася към черните с презрение. Със задоволство отбелязва, че те се разбягват като уплашени кози, когато се приближаваме. Ала куршумите летят по-бързо, отколкото хората скачат и припкат. Четейки тези редове, Валандер насмалко да запокити книгата в стената. След като направи пауза и навлажни раздразнените си очи, си наложи да продължи да чете. Повече от всякога съжали, че пропусна часа си в оптиката. Пресметна, че освен ако не лъже в дневника си, Бергрен е убивал средно по десет души на месец. След седеммесечно воюване се разболява и бива транспортиран със самолет до болница в Леополдвил. Заразил се е с амебна дизентерия и състоянието му в продължение на няколко седмици било много тежко. През този период записките в дневника прекъсват. Когато го приемат в болницата, вече е убил повече от петдесетина души във войната, вместо да си седи в Швеция и да поправя коли.

Когато се възстановява, отново се присъединява към взвода си. Месец по-късно хората му отново са в Омеруту. Застават пред един камък, който всъщност не е никакъв камък, а термитник, и непознатият Раул го снима заедно с Тери О’Баниън и Симон Маршан. Валандер застана до прозореца на кухнята с фотографията в ръка. Никога не беше виждал термитник, но разбра, че в дневника се разказва именно за тази снимка. Отново започна да чете. Три седмици по-късно попадат на засада, при която Тери О’Баниън е убит. Принудени са да се върнат назад, без да могат да се организират. Бягат панически. Валандер се опитва да открие следи от страх у Харалд Бергрен. Убеден е, че ги има. Но Бергрен се прикрива добре. Само отбелязва, че погребват умрелите в гъсталаците и маркират гробовете им с прости дървени кръстове. Войната продължава. Веднъж се упражняват в стрелба, като се целят в стадо човекоподобни маймуни. Друг път събират крокодилски яйца по брега на река. До този момент спестяванията му възлизат на близо трийсет хиляди крони.