Хенинг Манкел - Петата жена

Нещата донякъде се връзваха. Но съществуваше още една подробност, която категорично му пречеше да установи връзка между различните събития. След смъртта на Ериксон, сейфът рано или късно е щял да бъде открит. Крадецът трябва да е съзнавал това. Ако не от полицията, то поне от човека, натоварен с изпълнението на завещанието.

При все това там имаше нещо. Следа.

Разгледа фотографията още един път. Мъжете се усмихваха. Показваха една и съща усмивка вече трийсет години. Възможно ли е Холгер Ериксон да е направил снимката? Но той е продавал успешно коли в Юстад, Томелила и Шьобу. Не е участвал в никакви далечни африкански войни. Или пък беше? Все още им бе известна само малка част от живота на Ериксон.

Валандер замислено гледаше дневника. Пъхна снимката в джоба на якето си, взе тефтера и отиде при Нюберг, който тъкмо правеше оглед на банята.

— Ще взема със себе си дневника — каза той. — Бележниците ги оставям.

— Ще изскочи ли нещо? — попита Нюберг.

— Така ми се струва — отвърна Валандер. — Ако някой ме търси, ще си бъда вкъщи.

Когато излезе отвън на двора, видя неколцина полицаи да свалят полицейските ленти около рова. Платнището, което пазеше от дъжда, вече го нямаше.

Един час по-късно седеше на масата в кухнята. Внимателно започна да чете дневника.

Първият запис беше от двайсети ноември 1960-а.

Отне му близо шест часа да изчете дневника на Харалд Бергрен от кора до кора. На няколко пъти го прекъсваха. Телефонът звънеше отново и отново. Малко след четири следобед Ан-Брит Хьоглунд се отби на кратко посещение. През цялото време Валандер се опитваше да сведе прекъсванията до минимум. Дневникът бе едно от най-удивителните, но и най-плашещи четива, които му бяха попадали. Той разказваше за няколко години от живота на един човек и за Валандер това бе като да попадне в един съвършено чужд свят. Въпреки че Харалд Бергрен, който и да бе той, трудно можеше да бъде описан като майстор на перото — даже напротив, често се изразяваше сантиментално или с неувереност, която понякога преминаваше в безсилие, — описанието на неговите преживявания притежаваше сила, която далеч превъзхождаше натруфените пасажи, през които с мъка си проправяше път. Валандер усещаше, че дневникът ще им помогне да направят пробив и да разберат какво бе сполетяло Холгер Ериксон. Същевременно през цялото време у него се надигаше предупредителен глас, че тази следа може да ги отведе в напълно погрешна посока, далеч от решението. Той знаеше, че повечето истини са едновременно очаквани и неочаквани. Важното е да знаеш как да разтълкуваш връзките между фактите. Освен това никое криминално разследване не прилича на друго; не и в дълбочина, не и когато започнат да дълбаят под повърхностните сходства.

Дневникът на Харалд Бергрен беше военна тетрадка. Докато четеше, Валандер можа да установи самоличността на другите двама мъже от фотографията. Кой е обаче не успя да определи дори след като изчете всичко докрай. На снимката Харалд Бергрен се намираше между ирландец, Тери О’Баниън, и французин, Симон Маршан. Бе направена от мъж, чиято националност беше неизвестна, но когото наричаха Раул. Всички те заедно бяха взели участие като наемници в африканска война за малко повече от година. В началото на дневника Харалд Бергрен описваше как някъде в Стокхолм чул за едно кафене в Брюксел, където могат да се завържат контакти с тъмния свят на наемниците. Отбелязал, че го е чул още по Нова година през 1958-а. Не споменаваше нищо за това какво го е отвело там няколко години по-късно. Бергрен се появява в собствения си дневник сякаш от нищото. Няма минало, няма родители, няма биография. Пристъпва в дневника като на празна сцена. Единственото сигурно нещо е, че е на двайсет и три и е отчаян, задето Хитлер губи войната, приключила преди петнайсет години.

Валандер спря, когато стигна до този пасаж. Бергрен бе използвал именно тази дума — отчаян. Валандер чете изречението отново и отново. Отчайващото поражение, до което Хитлер бе докаран от вероломните си генерали. Валандер се мъчеше да разбере. Харалд Бергрен бе употребил думата отчаян и това издаваше нещо ключово за него. Дали бе израз на политическите му убеждения?

Или това бяха драсканици на луд човек? Валандер не намери нищо, което да показва кое от двете беше вярно. Самият Харалд Бергрен не споменаваше повече Хитлер.

През юни 1960-а той отпътува от Швеция с влак и остава за един ден в Копенхаген, за да отиде в „Тиволи“. Там танцува в знойната лятна вечер с някоя си Ирен. Отбелязва, че е сладка, но твърде върлинеста . На следния ден е в Хамбург. На по-следващия, дванайсети юни 1960-а, пристига в Брюксел. След около месец е постигнал целта си — подписал е договор като наемен войник. С гордост отбелязва, че сега му се плаща надница и ще замине на война. Според Валандер емоционалното му състояние било такова, сякаш е на косъм от осъществяването на най-съкровената си мечта. Всички това е описано в дневника на много по-късен етап, с дата 20 ноември 1960-а. Тогава вече се е намирал в Африка. В този начален и впрочем най-дълъг запис в дневника той описва събитията, довели го дотам. Когато се натъкна на името Омеруту, Валандер стана и изнамери стария си училищен атлас, който лежеше на дъното на кашон, забутан в гардероба. Естествено, Омеруту не бе отбелязано. Той все пак остави старата карта да лежи разгъната на масата в кухнята и продължи да чете дневника.