Хенинг Манкел - Петата жена

Нещо му подсказваше, че откриеха ли Харалд Бергрен, случаят щеше да бъде разрешен. Убийството бе твърде изтънчено, за да е дело на обикновен извършител.

Самият Бергрен можеше да е този извършител.

На път за „Мариягатан“ Валандер спря да напазарува в магазин, който работеше и в неделя. Не можа да устои на импулса да вземе под наем видеокасета. Беше класически филм, „Мостът над Ватерло“. Бе го гледал заедно с Мона в началото на брака им. Сега смътно си спомняше за какво се разказва.

Беше изгледал филма до средата, когато се обади Линда. Когато чу, че е тя, й обеща да й позвъни след малко. Спря филма и седна в кухнята. Говориха си почти половин час. По думите й не личеше да се чувства виновна, задето не му се е обадила по-рано. Той също не повдигна въпроса. Знаеше, че си приличат. И двамата можеха да бъдат разсеяни, но появеше ли се проблем, който трябва да бъде разрешен, се съсредоточаваха на мига. Тя каза, че всичко е наред — сервира в ресторанта на Кунгсхолмен и ходи на лекции в театрална школа. Не я попита как върви. Усещаше, че тя самата и без това се съмнява в способностите си.

Тъкмо преди да приключат разговора, той й разказа за предобеда, който бе прекарал на морския бряг.

— Изглежда, си изкарал чудесен ден — каза тя.

— Да — отвърна Валандер. — Имам чувството, че нещо се е променило.

След като затвори телефона, излезе на балкона. Вятърът беше утихнал напълно. Такова нещо рядко се случваше в Сконе.

За момент безпокойството му изчезна. Сега щеше да се наспи. А утре с нови сили да се залови за работата.

Докато гасеше светлината в кухнята, отново си спомни за дневника.

Запита се къде ли се намира Харалд Бергрен в този момент.

В понеделник сутрин на трети октомври Валандер се събуди с усещането, че незабавно трябва отново да говори със Свен Тюрен. Може би бе получил прозрение в съня си, не знаеше със сигурност. Заради това и не чака да отиде в участъка. Докато кафето се вареше, набра служба „Справки“ и взе домашния номер на Свен Тюрен. Вдигна съпругата му. Мъжът й вече бил заминал. Валандер получи мобилния му номер. Когато Свен Тюрен се обади, по жиците се чу стържене и пращене. Като фон, Валандер чуваше глухото бучене на двигателя на цистерната. Свен Тюрен каза, че е на път за Хьогестад. Имал да направи две доставки, преди да се върне до терминала в Малмьо. Валандер го помоли да се яви в участъка колкото се може по-бързо. Когато Тюрен попита дали са успели да пипнат убиеца на Холгер Ериксон, Валандер каза, че става дума за рутинен разговор. Обясни, че все още се намират в началния етап на разследването. Въпреки всичко щяха да заловят убиеца на Ериксон. Можеше да стане бързо. А можеше да отнеме много време. Свен Тюрен обеща да бъде в участъка в девет часа.

— Най-добре не паркирайте пред входа — посъветва го Валандер. — Може да създаде неудобства.

В отговор Тюрен смотолеви нещо нечленоразделно.

В седем и четвърт Валандер пристигна в участъка. Точно пред стъклените врати размисли и свърна вляво, към Прокуратурата, която си имаше отделен вход. Знаеше, че човекът, когото отива да види, е същата ранна птица като него. Почука на вратата и отвътре някой му извика да влезе.

Пер Окесон седеше зад винаги претрупаното си бюро. В цялата стая цареше невъобразим хаос от книжа и папки. Външното впечатление обаче бе измамно. Пер Окесон беше изключително ефективен и подреден прокурор и Валандер обичаше да работят съвместно. Познаваха се отдавна и с течение на годините бяха изградили взаимоотношения, които далеч надхвърляха чисто професионалното. Случваше им се да споделят неща от личен характер, да търсят помощ или съвет един от друг. Въпреки това помежду им оставаше невидима граница, която не преминаваха. Никога нямаше да станат истински близки приятели. Бяха твърде различни. Окесон кимна доволно, щом Валандер влезе в стаята. Стана и му разчисти място да седне на един стол, отмествайки кашон с документи за дело, което щеше да се гледа в Районния съд същия ден. Валандер седна. Пер Окесон направи така, че да не го безпокоят по телефона.

— Очаквах да се обадиш — посрещна го той. — Впрочем благодаря за картичката.

Валандер бе забравил за пощенската картичка, която му бе изпратил от Рим. Доколкото можеше да си спомни, беше снимка на Римския форум.

— Беше невероятно пътешествие — сподели Валандер. — И за баща ми, и за мен самия.

— Не съм бил в Рим — каза Пер Окесон. — Какво гласеше поговорката? Виж Рим и умри. Или пък беше Неапол?