Хенинг Манкел - Петата жена

— Не беше болен — обясни Валандер. — Вчера се разхождахме по брега. Оплака се, че му е станало лошо. Нищо друго.

— Сигурно е било инсулт — отвърна Прютц със съчувствие в гласа. — Поне така изглежда.

Същото казаха после и лекарите. Всичко е станало за миг. Баща му едва ли бе имал време да осъзнае, че умира. Кръвоносният съд в мозъка му се спукал и той е умрял още преди главата му да се удари в недовършената картина. За Йертруд скръбта и шокът се примесиха с облекчението, че всичко е станало много бързо. Че му бе спестено да чезне в една объркана ничия земя.

В главата на Валандер се въртяха разни мисли. Баща му е бил сам, когато е умрял. Никой не бива да е сам, когато дойде сетният му час. Изпитваше угризения, че не е направил нищо, когато му е прилошало. Може да е било знак за предстоящия инсулт. Най-неприятното беше, че се случи в неподходящ момент. Макар че бе на осемдесет години, все още бе твърде рано. Трябваше да се случи след време. Не сега. Не по този начин. Докато беше в ателието, Валандер разтърси баща си в опит да го върне към живота — нищо не можеше да се направи. Глухарът щеше да остане недовършен.

Сред всеобщия хаос, който неизменно съпътства смъртта, Валандер бе запазил способността си да действа спокойно и разумно. Йертруд се качи с него в линейката. Синът се върна в ателието, застана насред тишината и уханието на терпентин и зарида при мисълта, че баща му не би искал глухарът да остане недовършен. Като жест на съгласие с невидимата граница между живота и смъртта, Валандер взе четката и добави двете бели точки в пернатата премяна на глухара, които все още липсваха. За пръв път докосваше с четка някое от платната на баща си. После я почисти и остави при останалите в един стар буркан от сладко. Не разбираше онова, което се бе случило, не знаеше какво означава то за него самия. Дори не знаеше как трябва да се държи в скръбта си.

Влезе в къщата и позвъни на Ебба. Тя се натъжи и на Валандер му стана трудно да говори. Накрая я помоли просто да съобщи на останалите. Трябваше да продължат да работят както обикновено и без него. Достатъчно бе да го държат в течение, ако се случи нещо важно за разследването. Нямаше да се връща в службата през този ден. Все още не знаеше какво ще прави утре. Обади се на сестра си Кристина и й съобщи за смъртта. Разговаряха дълго. На Валандер му се стори, че за разлика от него тя бе подготвена за възможността баща им да почине внезапно. Тъй като той нямаше телефонния номер на ресторанта, където работеше Линда, тя щеше да му помогне да я издири. След това се обади на Мона. Тя работеше във фризьорски салон в Малмьо, чието точно име не знаеше. Щом й обясни за какво става въпрос, една любезна телефонистка от служба „Справки“ му помогна да намери каквото търси. По гласа на Мона позна, че е изненадана да го чуе. Бе се уплашила да не би нещо да се е случило с Линда. Когато Валандер й каза, че баща му е починал, забеляза, че тя донякъде отдъхна облекчено. Това го разстрои. Обаче не каза нищо. Знаеше, че Мона и баща му се разбираха добре. Да се тревожи за Линда бе естествено. Припомни си новините за сутринта, когато бе потънал фериботът „Естония“.

— Разбирам какво ти е — каза тя. — Цял живот си се страхувал от този момент.

— Имахме толкова много да се кажем — добави той. — Сега, когато най-сетне бяхме намерили отново пътя един към друг. А ето че вече е твърде късно.

— Винаги е твърде късно — въздъхна тя.

Мона обеща да дойде на погребението и да му помогне, ако има нужда от нещо. Щом затвори, усети ужасяваща празнина вътре в себе си. Набра номера на Байба в Рига. Ала тя не вдигна. Звъня отново и отново — тя не беше там.

Върна се в ателието. Настани се на старата шейна, където обикновено сядаше с чаша кафе в ръка. По покрива тихо барабанеше. Отново валеше. Той осъзна, че държи в ръце собствения си страх от смъртта. Ателието вече се бе превърнало в гробница. Скочи на крака и бързо се махна оттам. Отиде обратно в кухнята. Телефонът иззвъня. Беше Линда. Плачеше. Валандер също се разплака. Тя искаше да се прибере у дома колкото се може по-бързо. Баща й я попита дали да се обади на работодателя й и да поговори с него. Ала Линда вече бе говорила със собственика. Щеше да отиде на „Арланда“ и да се опита да хване самолет още същия ден. Обеща да я посрещне. Ала тя му нареди да остане при Йертруд. Щяла и сама да се добере до Юстад и Льодеруп.

По-късно същата вечер всички се събраха в къщата в Льодеруп. Валандер забеляза, че Йертруд беше по-спокойна. Говориха за погребението. Валандер се съмняваше, че баща му действително би искал церемонията да се извърши от свещеник. Ала Йертруд решаваше. Все пак беше неговата вдовица.