Хенинг Манкел - Петата жена

— Как мина пътуването? — поинтересува се.

— Много добре — отвърна Валандер.

— Човек преоткрива родителите си — подхвърли тя.

— А те, на свой ред, виждат в различна светлина децата си — допълни Валандер.

Внезапно тя го помоли за извинение. Валандер чу как някой влезе в кабинета й и каза нещо. Помисли си, че Бьорк никога не би попитал как е минало пътуването му. После гласът й отново прозвуча в слушалката.

— Бях в Стокхолм за няколко дни — каза тя. — И не беше чак толкова забавно.

— Какво са измислили пък сега?

— Имам предвид Естония. Всички полицаи, които загинаха.

Валандер седеше безмълвен. Редно беше сам да се досети.

— Вярвам, разбираш, какво настроение цареше — продължи тя. — Как бихме могли да седим и да обсъждаме различни координационни проблеми между Централното управление на полицията и регионалните поделения из страната?

— И ние сме също така безпомощни пред смъртта, както и всички останали — отбеляза Валандер. — Макар че не би трябвало да е така. Понеже сме видели какво ли не. Въобразяваме си, че сме претръпнали, но не сме.

— През една бурна нощ потъва ферибот и изведнъж смъртта отново става видима в Швеция — каза тя. — След като толкова дълго беше крита и отричана.

— Със сигурност имаш право. Въпреки че не бях поглеждал нещата от този ъгъл.

Чу я да се прокашля в слушалката. След миг отново заговори.

— Обсъждахме координационни проблеми — поде тя. — Както и вечния въпрос на какво да отдаваме първостепенна важност.

— Смятам, че трябва да залавяме престъпници — продължи Валандер. — И да ги изправяме пред съда, след като сме се погрижили да има достатъчни доказателства, на базата на които да ги осъдят.

— Де да беше толкова просто — въздъхна тя.

— Радвам се, че не съм началник — уточни Валандер.

— И аз самата се чудя понякога — рече тя и остави мисълта си недоизказана. Валандер сметна, че разговорът е приключил, обаче тя пак заговори.

— Обещах, че ще посетиш Полицейската академия в Стокхолм в началото на декември — каза тя. — Искат да изнесеш лекция за разследването, което водихме тук през лятото. Ако правилно съм разбрала, самите курсанти са отправили такава молба.

Валандер се ужаси.

— Не мога — каза. — Не съм в състояние да се изправя пред група хора и да се преструвам, че преподавам. И друг би могъл да го поеме. Мартинсон го бива в приказките. Някой ден би могъл да стане политик.

— Обещах, че ти ще отидеш — засмя се тя. — Със сигурност ще мине добре.

— Ще легна болен — заплаши Валандер.

— До декември има много време — отвърна тя. — Можем по-късно пак да поговорим. Всъщност само исках да чуя как е минало пътуването. Сега знам, че е било успешно.

— А тук всичко е спокойно — рече Валандер. — Имаме само едно изчезване. Но с това са се заели другите.

— Изчезване ли?

Валандер накратко докладва за разговора си от вторник със Свен Тюрен и тревогата му, породена от факта, че Холгер Ериксон не си е бил у дома да приеме горивото за отопление.

— Колко често се случва нещо наистина сериозно? — попита тя после. — При случаите на изчезнали лица? Какво показва статистиката?

— Какво показва не зная — отвърна Валандер, — но за сметка на това знам, че в много редки случаи се касае за престъпление или дори злополука. Що се отнася до възрастни, сенилни хора, може да са се загубили. Когато става дума за младежи, зад това стои най-често бунт срещу родителите или жажда за приключения. Много рядко се случва нещо по-сериозно.

Валандер помнеше най-скорошния подобен случай. Стана му неприятно, като се сети за брокерката на недвижими имоти, която бе изчезнала и после открита убита, натикана в един кладенец. Случаят бе отпреди няколко години и спадаше към най-неприятните в цялата му кариера на полицай.

Привършиха разговора. Валандер бе твърдо решен да не ходи до Полицейската академия и да не изнася лекции. Естествено, чувстваше се поласкан от отправената покана. Но нежеланието беше по-силно. Също така смяташе, че може да убеди Мартинсон да отиде вместо него.

Отново насочи мисълта си към контрабандистите на коли. Търсеше слабото звено, чрез което ще могат да разбият цялата организация. Малко след осем отиде и си доля кафе. Почувства глад и си взе няколко сухарчета. Стомахът му, изглежда, вече не беше разстроен. Тъкмо седна, когато Мартинсон почука на вратата и влезе.

— По-добре ли си? — попита той.

— Добре съм — отвърна Валандер. — Какво става с Холгер Ериксон?