Хенинг Манкел - Петата жена

Никога не можа да забрави майчиния спомен за срещата с Антонио във влака. Сега, след като бе прозряла, че и тя самата е жрица, чиято велика мисия е да провъзгласи, че справедливостта е свещена, също бе започнала да гледа на преобличането си като нещо повече от проста смяна на дрехи. Но молитвите, които отправяше, не бяха част от разговор с Бога. В един хаотичен и абсурден свят Бог беше най-абсурдното от всичко. В този свят, Той отсъстваше. Молитвите отправяше към самата себе си. Към детето, което бе някога. Преди целият й свят да рухне. Преди майка й да я лиши от това, което бе желала най-горещо от всичко. Преди онези мъже зловещо да се извисят над нея, с очи като на заплашително гърчещи се змии.

Преоблече се и молитвите я върнаха в младостта й. Сложи на леглото униформата. После се облече в меки тъкани с нежни цветове. Нещо се случваше вътре в нея. Сякаш кожата й се преобразяваше и също се връщаше към детската си свежест.

Перуката и очилата сложи най-накрая. Последната молитва заглъхваше вътре в нея. Ринги-ринги-рае, наш петел играе, чужд петел го гони…

Първата кола спря на двора, позна по звука. Погледна лицето си в голямото огледало. Не Спящата красавица се беше събудила от своя кошмар. А Пепеляшка.

Беше готова. Сега беше някой друг. Прибра униформата си в найлонов плик, изглади кувертюрата на леглото и излезе от стаята. Макар че никой друг не влизаше вътре, тя заключи вратата и после натисна бравата за всеки случай.

Малко преди шест се бяха събрали. Една от жените не беше успяла да дойде. Предната вечер била откарана в болница, защото получила контракции. Подранила била с две седмици. Детето сигурно вече се бе родило.

Реши да я посети в болницата още на следващия ден. Искаше да я види. Искаше да види лицето й след всичко, през което бе преминала.

Започна да слуша техните истории. От време на време правеше жест, все едно отбелязва нещо в бележника, който държеше в едната си ръка. Всъщност пишеше само цифри. През цялото време съставяше разписания. Беше игра, която неизменно я съпътстваше, игра, която все повече се превръщаше в заклинание. Не й беше нужно да записва нищо, за да запомни. Всички думи, които изричаха тези подплашени гласове, всяко изтезание, което сега се осмеляваха да изповядат, се запечатваше в съзнанието й. Виждаше как на всяка една от тях й поолеква. Навярно само за миг. Но какво бе животът, ако не един миг? Отново разписанието. Часове, през които се срещат и поемат щафетата един след друг. Животът бе като махало, което се люлее между болката и облекчението. Без да спира, завинаги.

Седеше така, че да може да вижда голямата пещ зад жените. Светлината беше слаба и приглушена. Стаята почиваше в мек сумрак, който смяташе за особено женствен. Пещта бе като скала: неподвижна, няма, насред пуст океан.

Беседваха два-три часа. После пиха чай в кухнята. Всички знаеха кога ще е следващата им сбирка. Никой не възразяваше за часовете, които им насрочваше.

Часът беше осем и половина, когато ги съпроводи отвън. Ръкува се с тях, прие благодарността им. Когато изгуби от поглед и последната кола, влезе обратно в къщата. В спалнята се преоблече, свали перуката и очилата. Взе плика с униформата и излезе от стаята. В кухнята изми чашите за чай. После изгаси всички светлини и взе дамската си чанта.

За миг остана неподвижно до пещта в сумрака. Всичко беше много тихо.

После си тръгна от къщата. Ръмеше. Седна в колата и подкара към Юстад.

Преди полунощ лежеше в леглото си и спеше.

Когато Валандер се събуди в четвъртък сутрин, се чувстваше отпочинал. От болките в стомаха нямаше и следа. Стана малко след шест и видя, че термометърът от външната страна на кухненския прозорец показва пет градуса над нулата. Тежки облаци покриваха небето и улиците бяха мокри. Дъждът беше спрял. Пристигна в участъка малко след седем. Все още цареше утринно спокойствие. Докато вървеше по коридора към кабинета си, се чудеше дали са успели да издирят Холгер Ериксон. Закачи якето си и седна на стола. На бюрото му лежаха няколко съобщения за телефонни обаждания. Ебба му напомни, че през деня има уговорен час за преглед в една оптика. Съвсем беше забравил. Съзнаваше, че това посещение е неизбежно. Имаше нужда от очила за четене. Когато седеше твърде дълго време надвесен над бумагите, получаваше главоболие, буквите започваха да се сливат и да стават неясни. Скоро щеше да навърши четирийсет и седем години. Не можеше да отрича. Възрастта си казваше думата. На друга бележка прочете, че Пер Окесон иска да се свърже с него. Понеже Окесон беше ранна птица, веднага му позвъни в отдела на прокуратурата, който се помещаваше в друга част на участъка. Уведомиха го, че Окесон през целия ден ще е в Малмьо. Валандер остави бележката настрана и отиде да си вземе чаша кафе. После се облегна назад в стола си и се опита да измисли нова стратегия за разследването на контрабандния износ на коли. Всяка престъпна организация си има слабо място, брънка, която може да се счупи, ако й се окаже достатъчно силен натиск. Единственият шанс да хванат контрабандистите бе да открият това слабо звено. Звънът на телефона прекъсна размишленията му. Беше Лиса Холгершон, новата им шефка, която го приветства с „добре дошъл“.