Хенинг Манкел - Петата жена

Никой не би излъгал за такова нещо.

Улицата беше пуста. Знаеше го със сигурност. Безпокоеше го само една подробност в цялата картина. Наблизо имаше паркирана кола със запалени светлини. Когато се обърна към вратата, за да намери ключалката и да отключи, колата беше там, зад него. Със светещи фарове. После светът изчезна в ярко бяло сияние.

Имаше само едно обяснение, което го докарваше до истеричен ужас. Бил е нападнат. Зад него в сенките някой се е спотайвал незабелязан. Ами жената, която се обади посред нощ да умолява за рози?

Не можеше да стигне по-далеч. Всичко разумно и понятно свършваше тук. Точно в този момент, със страхотно усилие, успя да извърти завързаните си ръце към устата си и започна да гризе въжетата. Отначало дърпаше и късаше като изгладнял звяр, нахвърлил се върху мъртва плячка. Почти веднага си счупи един зъб отляво на долната челюст. Проряза го силна болка, която после изчезна също толкова бързо. Отново започна да гризе въжето, вече по-бавно, представяйки си, че е пленено животно, което прегризва собствения си крайник, за да се освободи.

Да гризе сухите, твърди въжета го утешаваше. Даже и да не успееше да се освободи, гризането му помагаше да държи лудостта настрана. Гризеше и в същото време можеше да разсъждава що-годе ясно. Станал е жертва на нападение. Държат го в плен, проснат на един под. Два пъти на ден, или може би на нощ, съвсем близо до него се чува стържещ звук. Облечена в ръкавица ръка разтваря устата му и излива в нея вода. Студена вода и нищо друго. Ръката, която сграбчва челюстта му, е по-скоро решителна, отколкото брутална. После натиква сламка в устата му. През нея той изсмуква порция хладка супа и после отново бива изоставен сам в мрака и тишината.

Бяха го нападнали и оковали. Под него има циментов под. Някой го поддържа жив. Прецени, че лежи тук вече седмица. Опитваше се да разбере защо. Сигурно някой бе допуснал грешка. Но каква? Защо им е да зарежат човек, окован в мрака, върху циментовия под? Нещо му подсказваше, че лудостта извира от едно прозрение, което не се осмеляваше да изкара на повърхността. Нямаше грешка. Ужасът, който сега изживяваше, бе предназначен само за него и за никой друг. Как ли щеше да свърши всичко това? Кошмарът навярно щеше да продължи до безкрай, а той нямаше понятие защо.

Два пъти на ден, или на нощ, получаваше храна и вода. Също така на два пъти биваше извличан за краката по пода до една дупка. Не носеше бельо — то беше изчезнало. Бе само по риза и щом станеше готов, отново го издърпваха до изходно положение. Нямаше с какво да се избърше. А и ръцете му бяха вързани. Усещаше, че около него мирише.

На нечистотия. Но също и на парфюм.

Имаше ли някой наблизо? Жената, която поиска да си купи рози? Или просто чифт ръце в ръкавици? Ръце, които го издърпваха до дупката в пода. И слабо, почти недоловимо ухание на парфюм, което витаеше след храненето и посещенията до тоалетната. Ръцете и парфюмът все трябва да идват отнякъде.

Естествено, беше опитвал да говори. Някъде трябваше да има уста. И уши. Който и да му бе причинил това, трябва да може да чуе онова, което иска да каже. Всеки път, щом усетеше допира на ръцете по лицето и раменете си, се опитваше да им говори. Бе умолявал, бе беснял, пробвал бе да е адвокат на себе си и да говори спокойно и въздържано.

Има едно право , увещаваше се той, ту плачейки, ту изпаднал в бяс. Едно изконно човешко право, което дори окованият притежава. Правото да знае защо е бил напълно обезправен. Ако отнемете на човека това право, то нищо на света вече няма смисъл.

Дори не молеше да бъде освободен. От самото начало искаше да узнае само защо е лишен от свобода. Нищо друго. Само това.

Не получи отговор. Ръцете нямаха нито тяло, нито уста, нито уши. Накрая вика и крещя в пристъп на пълно отчаяние — ръцете не реагираха. Само сламката в устата. И слабото ухание на силен, тръпчив парфюм.

Предусещаше гибелта си. Единствено упоритото дъвчене на въжето го поддържаше жив. След близо седмица бе успял да прегризе само твърдия горен слой на въжето. Въпреки това не можеше да си представи, че избавлението може да дойде от другаде. Беше оцелял благодарение на това. След още една седмица се предполагаше, че трябва да се е завърне от пътуването, което сега щеше да е преполовил, ако не бе отскочил до магазина, за да продаде наръч рози. Сега щеше да е в Кения, в дълбините на гори от орхидеи, и съзнанието му щеше да е изпълнено с най-прекрасни ухания. След седмица го очакваха да се завърне. А щом не се появи, Ваня Андершон ще започне да се безпокои, може би вече се тревожи. Това беше още една възможност, която не можеше да изключи. Туристическата агенция би трябвало да следи какво става с клиентите й. Беше си платил билета, но така и не се бе явил на „Каструп“. Трябва все на някого да липсва. Ваня Андершон и туристическата агенция бяха единственият му шанс за спасение. Междувременно ще продължи да гризе въжетата, за да не изгуби напълно разсъдъка си. Или поне това, което бе останало от него.