Хенинг Манкел - Петата жена

Знаеше, че е попаднал в ада, но не знаеше защо.

Страхът беше там, в зъбите му, които се забиваха отново и отново в твърдите въжета. Страхът и едничкото възможно избавление.

Продължаваше да гризе.

От време на време плачеше. Разтърсваха го спазми. Въпреки това продължаваше да гризе.

Беше подредила стаята като място за жертвоприношения.

Никой не би могъл да се досети за тайната. Освен ако не знае. А знанието носеше сама на плещите си.

Едно време помещението бе разделено на множество малки стаички. С ниски тавани, потискащи стени, осветени единствено от плахата светлина, процеждаща се през тесните отвори на прозорчетата, дълбоко загнездени в дебелите зидове. Така бе изглеждала къщата първия път, когато отиде там. Или поне в най-ранни спомени. Все още си спомняше онова лято, когато видя баба си по майчина линия за последен път. Рано през есента тя почина. Но през онова лято седеше в сянката на ябълковите дървета, сама превърнала се в сянка. Беше почти деветдесетгодишна и болна от рак. Прекара последното си лято, седейки неподвижно, недосегаема за света, а на внуците бяха дали указания да не я безпокоят. Да не викат, когато са близо до нея, да я доближават само когато тя ги повика.

Веднъж баба й вдигна ръка и й помаха да отиде при нея. Тя се подчини със страх. Старостта бе опасна, изпълнена с болести и смърт, тъмни гробове и ужас. Ала баба й само я погледна с благата си усмивка, която ракът не бе успял да разяде. Може би й бе казала нещо, но не можеше да си спомни какво. През онова лято баба й беше все още там и бе щастлива. Трябва да е било 1952-ра или 1953-та. Безкрайно далечни времена. Нещастията бяха все още много далеч.

Тогава стаичките бяха малки. Чак когато получи къщата в края на шейсетте, започна голямото преустройство. Не беше сама, докато рушеше всички вътрешни стени, които можеха да бъдат пожертвани без риск постройката да се срути. Някои от братовчедите й се притекоха на помощ, млади мъже, кипящи от желание да покажат колко са силни. А и тя самата въртеше огромния чук тъй, че цялата къща се тресеше и мазилката се сипеше. От прахта изникна тази обширна стая и единственото, което запази, беше голямата фурна за печене, извисяваща се като причудлива скала насред стаята. Всички, които дойдоха да я посетят след голямото преустройство, щом прекрачиха прага на къщата, се заковаха на място от удивление, за да се полюбуват колко красиво беше станало. Хем беше старата къща, хем нещо съвсем друго. Светлината струеше от новите прозорци. Ако искаше да е тъмно, просто затваряше кепенците от масивен дъб, които бе поръчала да изработят и монтират от външната страна на къщата. Беше извадила старите подове и бе оставила покрива с открит гредоред.

Някой възкликна, че прилича на църква.

После и самата тя започна да възприема стаята като свой личен храм. Когато беше сама там, сякаш се намираше в центъра на света. Тогава я спохождаше усещането за абсолютно спокойствие, усещане, че е далече от опасностите, които дебнат.

Имаше времена, когато рядко посещаваше своята катедрала. Графикът, по който течеше животът й, често се променяше. На няколко пъти се бе питала дали не трябва да се отърве от къщата. Твърде много спомени, които дори чуковете не бяха успели да унищожат. Ала не можеше да остави стаята с огромната, надвиснала пещ, бялата скала, която бе запазила. Беше станала част от нея. Понякога я възприемаше като последния бастион, който й е останал да брани.

Докато не пристигна писмото от Алжир.

След това всичко се промени.

Никога вече не помисли да напусне къщата.

В сряда, двайсет и осми септември, малко след три часа следобед, тя пристигна във Волшьо. Шофира дотам от Хеслехолм и преди да се отправи към къщата си, разположена в покрайнините на селището, се отби до магазина да напазарува. Знаеше какво да вземе. Единственото, за което се поколеба, бе дали е взела достатъчно сламки. За всеки случай сложи още един пакет. Продавачката й кимна. Тя й се усмихна в отговор и каза няколко думи за времето. После заговориха за страшната катастрофа с ферибота. Плати и продължи пътя си. Най-близките й съседи ги нямаше. Те прекарваха само един кратък летен месец във Волшьо. Бяха немци, живееха в Хамбург и идваха на север, в Сконе, само през юли. Тогава си разменяха поздрави, но с това се изчерпваше общуването им.

Отключи входната врата. Спря в антрето, застина мирно и се ослуша. Отиде в голямата стая и се долепи неподвижно до пещта. Всичко беше тихо. Точно толкова тихо, колкото й се искаше да бъде и всичко останало.