Хенинг Манкел - Петата жена

Беше стихотворение, посветено на птица. На кълвач.

Най-долу имаше написана дата: 21 септември 1994-та. 22:12 часът.

Същата вечер Валандер и баща му бяха вечеряли в един ресторант близо до „Пиаца дел Пополо“.

Сега, насред безмълвната къща, всичко му изглеждаше като далечен, нереален сън.

Валандер върна листа на писалището. В десет вечерта в сряда Ериксон пише стихотворение и отбелязва часа с точност до минутата. На следващия ден Свен Тюрен трябва да му достави гориво. Но него го няма. А вратата не е заключена.

Валандер излезе навън и намери резервоара за гориво. Датчикът показваше, че е почти празен.

Върна се обратно в къщата. Седна на един старинен стол в стил „Уиндзор“ и се огледа.

Нещо му подсказваше, че Свен Тюрен има право.

Холгер Ериксон действително беше изчезнал. Не беше просто извън къщи.

След малко Валандер стана и претърси няколко шкафчета, докато не откри чифт резервни ключове. Заключи и напусна къщата. Дъждът отново се беше усилил. Малко преди пет се прибра в Юстад. Попълни бланка, с която регистрира Холгер Ериксон като изчезнал. Рано на следващия ден щяха да започнат да го издирват вече напълно сериозно.

Валандер се отправи към къщи. По пътя спря да си купи пица. После се настани пред телевизора и хапна. Линда още не се беше обадила. Веднага след единайсет си легна и заспа почти незабавно.

Към четири часа в сряда сутринта силен пристъп на гадене внезапно го изтръгна от прегръдките на съня. Не успя даже да преполови пътя до тоалетната. Едновременно с това имаше диария. Май бе някакво стомашно разстройство. Можеше да е от пицата или пък вирус, който беше донесъл от Италия. В седем сутринта беше така изтощен, че се обади в участъка да съобщи, че няма да ходи на работа. Попадна на Мартинсон.

— Нали знаеш какво е станало? — съобщи Мартинсон.

— Знам само, че повръщам и дрискам — отвърна Валандер.

— Нощес е потънал ферибот — продължи Мартинсон. — Близо до Талин. Стотици хора са загинали, повечето от тях шведи. Казаха, че на ферибота е имало и доста полицаи.

Валандер усети, че пак му се повдига, но остана при телефона.

— Полицаи от Юстад ли? — попита разтревожено.

— Не са от нашите. Случилото се обаче и така е достатъчно ужасно.

Трудно му беше да вникне в думите на Мартинсон. Неколкостотин жертви при инцидент с ферибот? Такива неща не се случваха. Във всеки случай не и в близост до Швеция.

— Не мога да говоря повече — рече той. — Пак ми се повръща. На бюрото ми има един формуляр за човек на име Холгер Ериксон. Изчезнал е. Ще се наложи някой от вас да се заеме.

Тресна слушалка на телефона и успя да стигне тоалетната точно навреме, преди отново да повърне. Връщаше се в леглото, когато телефонът пак иззвъня.

Този път беше Мона, бившата му съпруга. Веднага се разтревожи. Тя никога не му се обаждаше, освен ако не беше за нещо, свързано с Линда.

— Говорих с Линда — рече тя. — Не е била на ферибота.

Измина малко време, преди Валандер да разбере за какво му говори.

— Имаш предвид ферибота, който е потънал?

— Какво друго бих могла да имам предвид? Когато стотици хора са загинали при катастрофа, аз като майка поне се обаждам на дъщеря си, за да се уверя, че е добре.

— Права си, естествено — съгласи се Валандер. — Моля те да ме извиниш, че схващам бавно. Но съм болен. Повръщам. Имам стомашен грип. Може ли да си поговорим някой друг път?

— Исках само да не се тревожиш — уточни тя.

Разговорът приключи. Валандер се върна в леглото.

Беше разтревожен за Холгер Ериксон. И за нещастието с потъналия ферибот от тази нощ.

Имаше температура. Скоро заспа.

Почти едновременно с това дъждът спря.

След няколко часа отново започна да гризе въжетата.

Чувството, че полудява, не го напускаше и за миг. Не виждаше, нещо покриваше очите му и потапяше света в мрак. Не можеше и да чува. Нещо бе напъхано в ушите му и притискаше тъпанчетата. Звуци имаше, но идваха отвътре. Като че ли нещо в него напираше да излезе навън. Ала най-силно го измъчваше неспособността да се движи. Именно това го докарваше до полуда. Макар да лежеше по гръб, през цялото време имаше усещането, че пада. Главозамайващо пропадане, което няма край. Навярно бе халюцинация, душевен образ на това, че вътрешно се разпада. Лудостта бе на път да разкъса съзнанието му на парчета.

Полагаше всички усилия да остане здраво вкопчен в действителността. Заповядваше си да мисли. Навярно разумът и способността да запази самообладание докрай можеха да му дадат обяснение за случващото се. Защо не мога да се движи? Къде се намирам? И защо?