Хенинг Манкел - Петата жена

Опитваше да пребори паниката и прокрадващата се лудост, като си наложи да запази контрол над времето. Отброяваше минутите и часовете, принуждаваше се да спазва един невъзможен режим, който нямаше нито начало, нито край. Тук мракът никога не се променяше и през цялото време, откакто бе дошъл в съзнание, беше еднакво тъмно, а той продължаваше да лежи, окован по гръб. Нямаше спомен как е бил преместен, нямаше и спомен за началото. Спокойно можеше да се е родил там, където лежеше.

Именно това чувство подхранваше лудостта. В кратките мигове, когато успяваше да държи паниката настрана и да разсъждава трезво, търсеше нещо свързано с действителността, в което здраво да се вкопчи.

Имаше ли нещо, за което да се залови?

Може би онова, върху което лежеше. То не бе плод на въображението му. Знаеше, че лежи по гръб върху нещо твърдо.

Ризата му се бе набрала над левия хълбок и кожата му допираше пода. Повърхността беше грапава. Усети, че се е одрал, докато се е опитвал да шава. Лежеше на циментов под. Но защо? Как се е озовал тук? Върна се към последния нормален момент, който си спомняше, преди внезапният мрак да се спусне над него. Ала още там всичко се размиваше. Като че ли хем знаеше, хем не знаеше какво се бе случило. Щом започнеше да се колебае кое е плод на въображението му и кое реалност, паниката го завладяваше. В такива моменти избухваше в плач. Отривистите и необуздани ридания секваха така бързо, както се появяваха — така или иначе, никой не можеше да го чуе. Има хора, които плачат само когато наоколо няма никого. Той не беше от тях.

И точно това бе единственото сигурно нещо. Тук никой не можеше да го чуе. Където и да се намира този циментов под, дори и да се носи свободно из някоя напълно непозната вселена, то наблизо със сигурност няма жива душа. Никой, който би могъл да го чуе.

Онова, което бе останало да го крепи, се намираше отвъд границите на все нарастващото умопомрачение. Всичко друго му беше отнето; не само самоличността му, но даже и панталоните. Случило се вечерта, преди заминаването му за Найроби. Наближаваше полунощ, когато затвори куфара и седна на стола при бюрото, за да провери за последен път документите за пътуването. Все още му бе пред очите. Без тогава да го съзнава, той вече се намирал в преддверието на смъртта, което някой непознат бе подготвил за него. Паспортът стоеше отляво на бюрото. В ръката си държеше самолетните билети. В скута му лежеше пластмасов джоб, пълен с долари, кредитни карти и пътнически чекове, които също чакаха ред да ги провери. Телефонът иззвъня. Отмести всичко и вдигна слушалката, за да отговори.

Беше последният жив човешки глас, който чу, затова се бе вкопчил в него с всички сили. Гласът представляваше последната му връзка с действителността, която му помагаше да държи лудостта настрана.

Гласът бе красив, много мек и приятен, и той мигновено разбра, че разговаря с непозната жена. С жена, която никога не беше срещал.

Тя попита дали може да купи рози. Първо се извини, задето го безпокои в такъв късен час — въпросните рози й трябвали. Така и не каза защо. Той веднага й повярва. Кой би тръгнал да лъже, че му трябват рози? Не можеше да си спомни защо не я запита и дори защо самият той не се зачуди как така е разбрала толкова късно, че не разполага с нужните й рози, тъй като вече няма отворени цветарници.

Не се поколеба нито за миг. Живееше близо до магазина, още не бе толкова късно, че да си ляга. Щеше да му отнеме най-много десет минути, да й услужи.

Сега, докато лежеше в мрака и си припомняше, проумя, че имаше едно нещо, което не може да си обясни. През цялото време бе знаел, че жената, която се обади, се намира наблизо. Имаше някаква неизвестна за него причина тя да позвъни точно на него.

Коя беше тя? Какво се бе случило после?

Облече си палтото и слезе на улицата. Стискаше в ръка ключовете от магазина. Нямаше вятър, долавяше само мразовито ухание, докато крачеше по мократа улица. По-рано същата вечер бе валяло, ала силният порой изчезна така бързо, както бе започнал. Спря пред предната врата на магазина. Можеше да си спомни как отключва и влиза вътре. След това светът избухна.

Безброй пъти, в кратките проблясъци, когато паниката го отпускаше, мислено бе крачил по улицата, търсейки място за отдих от постоянната разтърсваща болка. Там със сигурност е имало някой. Очаквах пред магазина да стои жена. Но нямаше никой. Можех да се обърна ида си отида вкъщи. Можех да се ядосам, че някой си е направил лоша шега с мен. Обаче аз отключих магазина, защото знаех, че тя ще дойде. Каза ми, че розите наистина й трябват.