Хенинг Манкел - Петата жена

Човекът, който лежеше вътре в пещта, не можеше да я чуе. Знаеше, че е жив, но не искаше да я безпокоят звуците, който той издаваше, докато диша. Или плаче.

Замисли се за импулса, който я доведе до този неочакван краен резултат. Първо, когато реши да задържи къщата, а не да я продаде и да вложи парите в банката. И после, когато запази старата пещ. Едва когато пристигна писмото от Алжир и тя осъзна какво трябва да направи, пещта разкри истинското си предназначение.

Прекъсна я алармата на ръчния й часовник. Гостите й щяха да пристигнат след час. Преди това трябваше да нахрани мъжа, който лежи долу в пещта. Днес ставаха пет дни, откакто го беше затворила. Скоро ще е толкова изнемощял, че няма да може да окаже съпротива. Извади графика от дамската си чанта и видя, че е в почивка от следващата неделя следобед до вторник сутрин. Ще го направи тогава. Ще го изведе на разходка и ще му разкаже какво се е случило с него.

Все още не беше решила по какъв начин да го убие. Съществуваха различни възможности, а тя разполагаше с време. Щеше да премисли отново нещата, които бе извършил, и тогава щеше да разбере каква смърт заслужава.

Отиде в кухнята и притопли супата. Тъй като беше чистница, изми затворената пластмасова чаша, която използваше да го храни. В друга чаша наля вода. Всеки ден намаляваше количеството, което му даваше. Получаваше само колкото му беше необходимо да го поддържа жив. Когато приготви храната, си сложи чифт гумени ръкавици, пръсна няколко капки парфюм зад ушите си и влезе в стаята, където беше пещта. От задната й страна имаше отвор, скрит зад няколко разхлабени камъка. Приличаше на тръба, дълга почти метър, която можеше да се издърпва. Преди да го затвори вътре, сложи мощна колона и затвори отвора. Пусна музиката докрай — отвън не се просмука нито звук.

Наведе се напред, за да може да го види. Сложи ръка на единия му крак, но той не се помръдна. За миг се уплаши, че е умрял. После чу тежкото му дишане. Слаб е , помисли си. Скоро чакането ще свърши.

Щом се нахрани, го придърпа, за да използва дупката, после пак го върна на мястото му, и я затвори. След като изми съдовете и разтреби кухнята, седна на масата да изпие чаша кафе. От чантата си извади ведомственото списание и бавно го разлисти. Според новата таблица на заплащането щеше да получи месечно увеличение от сто седемдесет и четири крони със задна дата от първи юли. Отново си погледна часовника. Рядко минаваха повече от десет минути, без да хвърли поглед към циферблата. Това беше част от нея. Животът й, работата й се основаваха на прецизно планирани графици. Нищо друго не я разстройваше както когато разписанията не можеха да бъдат спазени. Тогава не помагаха никакви обяснения. Въпреки всичко винаги го приемаше като своя лична отговорност. Знаеше, че доста от колегите й се присмиват зад гърба. Болеше я от това. Но никога не казваше нищо. Тишината също беше част от нея. От нейния механизъм. Макар че невинаги беше така.

Спомняше си собствения си глас. Когато беше дете. Силен — без да бъде писклив. Мълчанието дойде впоследствие. Когато видя всичката кръв. И майка си, която умираше. Тогава не изпищя. Скри се в собствената си тишина. Там сякаш стана невидима.

Случи се именно тогава. Докато майка й лежеше на една маса през сълзи и кръв, я лиши от сестричката, която тъй отдавна чакаше.

Отново погледна часовника. Скоро щяха да дойдат. Беше сряда, вечерта на срещата им. Ако зависеше от нея, сбирките винаги щяха да се провеждат в сряда. Така щеше да се постигне нужният ред, но служебният й график не го позволяваше. Добре съзнаваше, че няма как да повлияе на това.

Беше наредила пет стола. Не искаше при нея наведнъж да се събират повече хора. Така задушевността помежду им можеше да се изгуби. И без това беше достатъчно трудно. Да създаде атмосфера на доверие, достатъчна, че тези смълчани жени да се осмелят да говорят. Отиде в спалнята и съблече униформата си. За всяка дреха, която сваляше, казваше молитва. Споменът я пренесе в миналото. Нейната майка й беше разказала за Антонио — мъжа, когото някога на младини, много преди Втората световна война, срещнала в един влак от Кьолн за Мюнхен. Нямало свободни места и по случайност се озовали един до друг в претъпкания, задимен коридор. Пътували през нощта и светлините от корабите по Рейн проблясвали през мръсните прозорци; Антонио й разказал, че ще става католически свещеник. Обяснил й, че литургията започва още докато свещениците се преобличат. Като прелюдия на свещения ритуал духовниците трябвало първо да се пречистят. За всяка дреха, която събличали или обличали, имали молитва. Всяка одежда ги доближавала с една крачка към свещената им мисия.