Хенинг Манкел - Петата жена

Мартинсон го изгледа недоумяващо.

— С кого?

— Холгер Ериксон. Човекът, за когото написах докладна и който може би е изчезнал. Онзи, за когото говорихме по телефона.

Мартинсон поклати глава.

— Кога си ми го казал?

— Вчера сутринта. Когато ми беше зле — отвърна Валандер.

— Явно не съм те разбрал. Доста се разстроих от катастрофата с ферибота.

Валандер стана от стола.

— Хансон дойде ли? — попита. — Трябва да се заемем с това незабавно.

— Видях го в коридора — уточни Мартинсон.

Отидоха в стаята му. Когато влязоха, Хансон седеше загледан в тото фиш. Скъса го на парченца и ги пусна в кошчето за боклук.

— Холгер Ериксон — поде Валандер. — Мъжът, който навярно е изчезнал. Сещаш ли се за цистерната, която беше блокирала входа на участъка? Във вторник?

Хансон кимна.

— Шофьорът, Свен Тюрен — продължи Валандер. — За когото си спомни, че е бил замесен в някакви побоища.

— Помня — потвърди Хансон.

На Валандер му бе трудно да прикрие нетърпението си.

— Та той беше дошъл да подаде сигнал за човек, който е изчезнал. Отидох до имението, в което живее Холгер Ериксон и откъдето можем да приемем, че се е изгубил. Написах рапорт за посещението си. После се обадих тук вчера сутринта, когато бях болен, и разпоредих вие да се заемете със случая. Прецених го като сериозен.

— Е, работата явно е останала несвършена — заключи Мартинсон. — Ще трябва да поема отговорността за това.

Валандер осъзна, че не може да се ядоса.

— Подобни неща не бива да се допускат — рече той. — Да речем, че се дължи на неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Ще ида до имението още веднъж. Ако го няма там, ще трябва да започнем да го издирваме. Надявам се, че няма да го намерим мъртъв някъде. Като се има предвид, че цял ден е изминал нахалост.

— Да организираме ли издирване? — попита Мартинсон.

— Все още не — отвърна Валандер. — Първо ще отида там. Но ще държим връзка.

Валандер се върна в кабинета си и в телефонния указател намери номера на бензиностанции „О.К.“. При първия сигнал отговори едно момиче. Валандер се представи и каза, че трябва да се свърже със Свен Тюрен.

— Той е по доставки — отговори момичето, — но има телефон в кабината.

Валандер си записа номера в полето на някакво циркулярно писмо от Националната дирекция на полицията. После се обади. В слушалката простърга, когато Свен Тюрен отговори.

— Мисля, че може да се окажете прав — рече Валандер. — Холгер Ериксон е изчезнал.

— Има си хас да не съм прав — отвърна Свен Тюрен. — Толкова много време ли ви трябваше да загреете?

Валандер не отговори.

— Има ли още нещо, което искате да ми кажете? — попита вместо това.

— Че какво друго?

— Вие знаете най-добре. Има ли никакви роднини, които да навестява? Никога ли не пътува? Кой го познава най-добре? Всичко, което би могло да даде разумно обяснение за отсъствието му.

— Разумно обяснение няма — отговори Тюрен. — Казах го вече. Заради това отидох в полицията.

Валандер се замисли. Нямаше причина Свен Тюрен да не казва истината. Тревогата му беше съвсем неподправена.

— Къде се намирате? — попита Валандер.

— Пътувам от Малмьо — отвърна Тюрен. — Ходих до терминала да заредя гориво.

— Отивам до дома на Ериксон — каза Валандер. — Можете ли да наминете?

— Ще дойда — съгласи се Тюрен. — След час ще съм там. Само първо ще разтоваря малко гориво в един старчески дом. Не искаме да оставим старците да мръзнат, нали?

Валандер затвори. После излезе от участъка. Беше започнало да ръми.

Настроението му се развали, щом излезе с колата извън Юстад. Ако не бяха проблемите му със стомаха, нямаше да възникне подобно недоразумение.

Беше убеден, че притеснението на Свен Тюрен е напълно основателно. Дълбоко в себе си го бе знаел още във вторник. А сега беше четвъртък. И не бяха предприели нищо.

Докато пристигне в стопанството на Холгер Ериксон, дъждът се беше усилил. Нахлузи гумените ботуши, които държеше в багажника. Когато отвори пощенската кутия, видя, че в нея има вестник и няколко писма. Влезе в имението и позвъни на вратата. После отключи с резервните ключове. Опита се да долови дали някой е идвал. Но всичко си беше така, както го бе оставил. Калъфът от бинокъла на стената в антрето все още стоеше празен. Самотният лист хартия се белееше на писалището. Валандер пак излезе на двора. За миг остана неподвижен, загледан в празната кучешка колиба. Малко по-далеч, над една нива, ято гарги вдигаха врява. Умрял заек, помисли си Валандер отнесено. Върна се до колата и си взе фенерчето. Започна методично да претърсва цялата къща. Навсякъде Ериксон бе поддържал безупречен ред. Валандер дълго се възхищава на един стар, излъскан до блясък „Харли Дейвидсън“, паркиран в една част на крилото, пригодена за комбиниран гараж и работилница. В същото време чу звука от тежкотоварен автомобил, който се приближава по пътя. Излезе да посрещне Свен Тюрен. Когато той слезе от шофьорската кабина и впери поглед в него, Валандер поклати глава.