Хенинг Манкел - Петата жена

— Няма го тук — отбеляза.

Влязоха в къщата. Заведе Тюрен в кухнята. В един от джобовете на якето си намери няколко сгънати листа. Обаче нямаше химикалка. Взе онази, която стоеше на писалището до стихотворението за средния пъстър кълвач.

— Нямам какво повече да кажа — сопна се Свен Тюрен. — Не е ли по-добре да започнете да го търсите?

— Обикновено хората знаят повече, отколкото си мислят — възрази Валандер, като не скри, че започва да се дразни от отношението на Тюрен.

— Какво ще да е туй, дето го знам, без да знам?

— Разговаряхте ли лично с него, когато поръча гориво?

— Обадил се е в офиса. Имаме там едно момиче, което ми пише бланките за доставка. Винаги знае къде се намирам. Говорим си по телефона няколко пъти на ден.

— И когато се е обадил, е звучал както обикновено, така ли?

— За това май най-добре да я попитате нея.

— Така и ще направя — каза Валандер. — Как се казва?

— Рут. Рут Ериксон.

Валандер си записа.

— Отбих се тук един ден в началото на август — каза Тюрен. — Тогава го видях за последен път. Беше си както винаги. Почерпи ме с кафе и ми прочете две-три нови стихотворения. Освен това го биваше да разказва вицове. Ама по един вулгарен начин.

— Какво имате предвид? Вулгарен?

— Това, че за малко да се изчервя.

Валандер се вторачи в него. После усети, че се е замислил за баща си, който също често разказва вулгарни истории.

— Някога оставали ли сте с впечатлението, че започва да склерозира?

— Беше толкова наред с главата, колкото вие и аз, взети заедно.

Валандер наблюдаваше Тюрен и се опитваше да прецени дали не бе станал прицел на обида. Реши да остави нещата така.

— Холгер Ериксон имаше ли някакви роднини?

— Беше стар ерген. Бездетен. Нямаше приятелка. Поне доколкото знам.

— Други родственици?

— Никога не е споменавал за такива. Беше решил да завещае състоянието си на някаква организация в Лунд.

— Каква организация?

Тюрен сви рамене.

— Някакво дружество за съхранение на местните традиции. Отде да знам.

Валандер с неприязън си помисли за „Приятелите на секирата“. После предположи, че Ериксон е смятал да дари стопанството си на Културно-историческия музей в Лунд. Отбеляза си го на листче.

— Знаете ли дали е притежавал нещо друго?

— Какво друго?

— Може би друго стопанство? Недвижим имот в града? Или апартамент?

Тюрен помисли, преди да отговори.

— Не — каза после. — Само това имение притежаваше. Останалото беше в банката. Търговска банка.

— Откъде знаете?

— Фактурите му за гориво се плащаха чрез Търговска банка.

Валандер кимна. Сгъна листата си. Нямаше какво повече да разпитва. Вече бе убеден, че на Холгер Ериксон му се беше случило нещо.

— Ще ви се обадя — обеща Валандер и се изправи.

— Какво ще стане сега?

— Полицията си има установена практика — отвърна Валандер.

Бяха излезли отвън на двора.

— Да остана да помогна в търсенето? — предложи Тюрен.

— По-добре не — отклони предложението Валандер. — Предпочитаме да го направим по нашия си начин.

Свен Тюрен не възрази. Качи се на цистерната си и демонстрирайки завидни шофьорски умения, обърна на малкото пространство пред къщата. Валандер изчака, докато цистерната се изгуби от поглед. После застана в края на нивите и се загледа към горичката, която се мержелееше в далечината. Гаргите продължаваха да вдигат врява. Валандер извади телефона от джоба си и позвъни в участъка. Поиска да говори с Мартинсон.

— Как върви? — попита Мартинсон.

— Ще се наложи да организираме издирване — отвърна Валандер. — Хансон има адреса. Искам да започнем колкото се може по-скоро. За начало пратете тук две полицейски кучета.

Валандер тъкмо щеше да приключи разговора, когато Мартинсон го задържа.

— Има още нещо — каза той. — Влязох в компютъра и погледнах дали имаме нещо за Холгер Ериксон. Просто рутинна проверка. Оказа се, че имаме.

Валандер притисна телефонната слушалка по-плътно към ухото си. Премести се и застана под едно дърво на завет от дъжда.

— Какво? — попита той.

— Преди около година подал сигнал, че в къщата му е влизано с взлом. Впрочем стопанството наистина ли се казва „Уединение“?

— Да — отвърна Валандер. — Продължавай.

— Заявлението му било регистрирано на деветнайсети октомври 1993-та. Със случая се е занимавал Сведберг. Естествено, когато го попитах, оказа се, че отдавна го е забравил.

— Какво е станало? — попита Валандер.

— Сигналът за взлом на Холгер Ериксон е бил малко странен — колебливо рече Мартинсон.