Хенинг Манкел - Петата жена

Настана миг на бездействие. Нищо не се случваше. Някой донесе кафе. Изнурени лица призрачно просветваха в бялата светлина. Валандер реши, че трябва да си събере мислите и да направи равносметка. Какво всъщност се беше случило? Как щяха да продължат? Вече бе станало среднощ и всички бяха изтощени. Бяха разстроени, подгизнали, прегладнели. Мартинсон бе долепил телефон към ухото си. Валандер се зачуди дали разговаря с вечно разтревожената си жена. Но когато приключи разговора и прибра телефона в джоба си, той ги осведоми, че някакъв дежурен метеоролог обещава дъждът да спре през нощта. В същия миг Валандер реши, че най-доброто, което биха могли да направят в този момент, е да изчакат да се съмне. Още не бяха тръгнали по петите на предполагаем убиец, все още търсеха следи, които да им дадат отправна точка. Водачите на полицейските кучета, които пристигнаха на мястото, за да издирват Холгер Ериксон, не откриха никакви следи. Валандер и Нюберг се качиха в кулата, но не успяха да открият следи, които да ги отведат по-нататък. Тъй като Лиса Холгершон все още беше там, Валандер се обърна към нея.

— Доникъде не стигаме така — каза той. — Предлагам да се съберем отново тук на разсъмване. Най-доброто, което можем да направим, е да си починем.

Никой не възрази. Всички искаха да се махнат от там. Всички, освен Свен Нюберг. Валандер знаеше, че той ще остане. Щеше да продължи работата си през нощта и още щеше да е там, като се върнат. Докато другите тръгваха към колите, паркирани в дворчето, Валандер се помая.

— Какво мислиш? — попита.

— Нищо не мисля — отвърна Свен Нюберг. — Освен че никога в живота си не съм виждал нещо, което да напомня на това.

Валандер кимна безмълвно. И той не се бе сблъсквал с подобно нещо.

Стояха до рова и се взираха надолу. Найлоновото покривало бе разгънато.

— Всъщност какво гледаме? — попита Валандер.

— Копие на азиатски капан за хищници — отвърна Нюберг. — Какъвто са използвали и по време на война.

Валандер кимна.

— Такъв як бамбук не расте в Швеция — продължи Нюберг. — Внасяме го като въдици и материал за вътрешно обзавеждане.

— Освен това в Сконе няма хищници — замислено отбеляза Валандер. — Нито пък се води война. Та какво е това пред очите ни?

— Нещо, което не се вписва — отвърна Нюберг. — Нещо, което не е наред. Нещо, което ме плаши.

Валандер внимателно го изгледа. Нюберг рядко бе толкова словоохотлив. Освен това да дава израз на личната си неохота и страх си беше направо необичайно.

— Недей да работиш прекалено дълго — рече на сбогуване.

Нюберг не отговори.

Валандер прескочи огражденията, кимна на полицаите, които щяха да охраняват местопрестъплението през нощта, и продължи напред към стопанството. Някъде по средата на пътеката Лиса Холгершон беше спряла, за да го изчака. В ръката си държеше фенерче.

— Там ни чакат журналисти — уточни тя. — Какво всъщност можем да им кажем?

— Няма много за казване — отвърна Валандер.

— Не можем дори да им дадем името на Холгер Ериксон — рече тя.

Валандер се замисли, преди да отговори.

— Мисля, че можем да го направим — проговори след това. — Да допуснем, че шофьорът на цистерна действително е наясно какво говори. И че Ериксон не е имал никакви роднини. Ако няма кого да уведомим за смъртта на жертвата, можем да оповестим нейното име. Това, току-виж, ни помогне.

Продължиха да вървят. Далече зад тях прожекторите разпръсваха призрачна светлина.

— Какво още можем да съобщим? — попита тя.

— Че е убийство — отвърна Валандер. — Поне това можем да твърдим със сигурност. Ала не разполагаме нито с мотив, нито със следи, които да водят към извършителя.

— Създаде ли си някакво мнение вече?

Валандер усети колко е уморен. Всяка мисъл, всяка дума, която трябваше да произнесе, му костваха невероятно усилие.

— Не съм видял нищо повече от това, което и ти — каза той. — Но всичко е било щателно планирано. Ериксон е влязъл право в капана, който е щракнал. От това без особени усилия можем да си извадим поне три извода.

Отново спряха. Дъждът сега беше намалял значително.

— Първо, можем да приемем, че онзи, който го е извършил, е познавал Ериксон или поне част от навиците му — започна Валандер. — Второ, че извършителят наистина е бил решен да отнеме живота му.

Той понечи да продължи хода си.

— Каза, че знаем три неща? — обади се Лиса.

Валандер се вгледа в бледото й лице на светлината от джобното фенерче. Смътно се запита как ли изглежда самият той. Дали дъждът тази нощ бе отмил слънчевия загар от Италия?