Хенинг Манкел - Петата жена

— Или търговец на коли — вметна Мартинсон, който до този момент бе мълчал.

— Или поет — предположи Ан-Брит Хьоглунд. — Имаме богат избор.

Часът стана седем и половина. Срещата приключи. Засега щяха да използват кухнята на Холгер Ериксон, когато бе нужно да се събират. Сведберг тръгна, за да поговори надълго и нашироко със Свен Тюрен и момичето от компанията за топливо, което беше приело поръчката на Ериксон.

Ан-Брит щеше да се погрижи да установят връзка с всички съседи в околността и да ги разпитат. Валандер си спомни за писмата в пощенската кутия и й поръча да поговори със селския пощальон. Хансон щеше да претърси къщата заедно с няколко техници от екипа на Нюберг, докато Лиса Холгершон и Мартинсон щяха заедно да организират всички останали задачи.

Колелото на разследването започна да се върти.

Валандер си облече якето и тръпна през виелицата към рова, където найлоновото платнище плющеше. Разпокъсани облаци се гонеха по небето. Вятърът го накара да свие рамене. Внезапно чу в далечината крясъците на гъски, отлитащи на юг. Спря и вдигна очи към небесата. Мина известно време, докато съзре птиците. Беше малко ято, което летеше на югозапад, горе във висините, досами облаците. Предположи, че както всички останали птици, прелитащи над Сконе, и тези щяха да напуснат страната при нос Фалстербу.

Валандер се умисли, загледан в птиците. Мислеше си за стихотворението, което стоеше на писалището. Отново закрачи. Усети как през цялото време тревогата му нараства.

Имаше нещо в този брутален акт, което го разтърси. Може би е било изблик на сляпа омраза или лудост. Убийството също така бе извършено пресметливо и хладнокръвно. Не можеше да определи кое го плаши повече.

Когато Валандер стигна до рова, Нюберг и техниците вече започваха да издърпват окървавените пръти от калта. Всеки кол увиваха в найлон и товареха в чакаща кола. По лицето на Нюберг имаше петна от кал, а той самият се движеше с резки и нервни движения долу в рова.

Валандер имаше усещането, че гледа в зейнал гроб.

— Как върви? — попита той, като се опита да звучи окуражително.

Нюберг смотолеви нещо нечленоразделно. Валандер реши засега да не го пита нищо. Нюберг бе раздразнителен и избухлив, винаги бе готов да започне кавга с някого. Общоприетото мнение в участъка на Юстад беше, че нито за миг не би се поколебал да се разкрещи на директора на шведската полиция, ако намери и най-малкия повод за това.

Полицията бе стъкмила временен мост над рова. Валандер го прекоси и тръгна към другия склон на хълма. Бурният вятър дърпаше якето му. Загледа се в близо триметровата кула. Беше построена от същия материал, който Ериксон бе използвал за мостчето си. Дървена стълба бе поставена под ъгъл спрямо кулата. Валандер се изкачи по нея. Платформата беше не по-голяма от един квадратен метър. Вятърът шибаше лицето му. Макар да се намираше само три метра над хълма, целият пейзаж се преобрази. Зърна Нюберг долу в рова. В далечината видя сградата на стопанството на Ериксон. Приклекна и започна да оглежда платформата. Изведнъж съжали, задето се е качил на кулата, преди Нюберг да е привършил със събирането на улики, и бързо слезе долу. Опита да застане така, че кулата да му пази завет. Беше много уморен. Но нещо силно го безпокоеше. Опита се да назове усещането. Униние? Толкова кратко бе траяла радостта. Пътуването до Италия. Решението, което бе взел, да се сдобие с къща, защо не и с куче. И Байба, която скоро щеше да дойде.

А ето че сега един старец лежи набучен на колове в ров и светът отново започна да се изплъзва изпод краката му.

Зачуди се колко още ще му стигнат силите.

Насили се да отпъди мрачните мисли. Трябваше колкото се може по-бързо да открият онзи, който бе спретнал този зловещ мъртвешки капан за Холгер Ериксон. Валандер внимателно се приплъзна надолу по склона на хълма. В далечината видя Мартинсон да се задава по пътеката. Както обикновено бързаше. Валандер тръгна да го пресрещне. Все още беше изпълнен със съмнения и несигурност. Как да подхване разследването? Търсеше отправната точка, но сякаш не успяваше да намери такава.

После по изражението на Мартинсон позна, че се е случило нещо.

— Какво има? — попита.

— Трябва да се обадиш по телефона на някаква си Ваня Андершон.

Валандер трябваше да потършува в паметта си, преди да си спомни. Цветарницата на „Вестра Валгатан“.

— Ще трябва да почака — ядоса се той. — По дяволите, сега нямаме време за това!