Хенинг Манкел - Петата жена

Валандер разсеяно кимна. Не слушаше толкова съсредоточено, колкото би трябвало.

— Ще трябва да го обсъдим по-късно — каза той. — Сега отивам до цветарницата.

— Аз ще видя какво мога да открия — отвърна тя.

Разделиха се на вратата на столовата. На излизане от участъка Ебба го повика и му каза, че баща му се е обаждал.

— По-късно — отвърна Валандер отбранително. — Не сега.

— Ужасно е това, дето се е случило — отбеляза Ебба. Валандер си помисли, че му изказва съболезнования за някаква загуба, която е претърпял.

— Някога си купих кола от него — додаде тя. — „Волво 444“.

Измина миг, преди да разбере, че тя има предвид Холгер Ериксон.

— Ти можеш ли да караш кола? — изненада се той. — Дори не знаех, че имаш шофьорска книжка.

— Карам без нито едно нарушение от трийсет и девет години — отвърна Ебба. — А „Волво“-то още го карам.

Валандер осъзна, че през всички тези години от време на време бе виждал едно черно, отлично поддържано „Волво“ на служебния паркинг на полицията и никога не се бе замислял на кого принадлежи.

— Надявам се, че си сключила добра сделка — рече той.

— Холгер Ериксон сключи добра сделка — отсече тя. — Платих твърде висока цена за колата. Но понеже през всичките тези години съм полагала грижи за нея, в края на краищата аз спечелих най-много. Понастоящем колата минава за ретро автомобил.

— Трябва да тръгвам — рече Валандер. — Но някой път непременно ще ме повозиш.

— Не забравяй да се обадиш на баща си — подсети го тя.

Валандер спря насред крачка и се замисли. После реши.

— Обади му се — помоли той Ебба. — Направи ми тази услуга. Обясни му с какво се занимавам и му кажи, че ще му се обадя веднага щом мога. Предполагам, не е било нещо спешно?

— Искаше да поговорите за Италия — обясни тя.

Валандер кимна.

— Ще поговорим за Италия — каза той. — Обаче не точно сега. Предай му съобщението.

Валандер отиде направо на „Вестра Валгатан“. Паркира припряно, като наполовина качи колата на тесния тротоар, и влезе в магазина. Вътре имаше няколко клиенти. Направи знак на Ваня Андершон, че може да почака. След десетина минути магазинът се опразни. Ваня Андершон написа с печатни букви една бележка, залепи я с тиксо на стъклото на външната врата и заключи. Влязоха във възтясна канцеларийка в дъното на магазина. Ароматът на цветя бе толкова силен, че на Валандер му се зави свят. Както обикновено нямаше на какво да пише, затова придърпа към себе си купчина картички за цветя и започна да си води бележки на гърба им. На стената висеше часовник. Беше единайсет без пет.

— Нека да започнем отначало — предложи Валандер. — Обадили сте се в туристическата агенция. Защо?

Личеше, че е объркана и обезпокоена. На масата лежеше „Юстадс Алеханда“, разтворен на двойна страница със статия за убийството на Холгер Ериксон. Поне не знае , помисли си Валандер, че съм тук, с надеждата, че няма да открия връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд.

— Йоста беше написал на една бележка кога се връща — започна тя. — Трябва да съм я забутала някъде. Колкото и да я търсех, не можех да я открия. Тогава се обадих на туристическата агенция. Казаха ми, че е трябвало да замине на двайсет и трети, но изобщо не се появил на „Каструп“.

— Как се казва агенцията?

— „Спесиалресор“. Намира се в Малмьо.

— С кого разговаряхте?

— Името й беше Анита Лагергрен.

Валандер записа.

— Кога се обадихте?

Тя му даде точния час.

— Какво още ви каза Анита Лагергрен?

— Йоста изобщо не бил заминал. Изобщо не се появил да се чекира на „Каструп“. Позвънили на телефонния номер, който им бил оставил, но никой не отговорил. Наложило се самолетът да излети без него.

— И след това не са предприели нищо повече?

— Лагергрен каза, че били изпратили писмо, в което уведомявали Йоста, че не може да очаква да му възстановят част от пътните разноски.

Валандер забеляза, че тя понечи да каже още нещо, но се възпря.

— Щяхте да кажете нещо — подкани я любезно.

— Екскурзията е била много скъпа — каза тя. — Анита Лагергрен спомена цената.

— Колко е струвала?

— Почти трийсет хиляди крони. За четиринайсет дни.

Валандер трябваше да се съгласи. Екскурзията наистина беше много скъпа. На него самия никога не би му хрумнало да отиде на такава скъпа екскурзия. Двамата с баща му бяха похарчили около една трета от тази сума през седмицата, прекарана в Рим.

— Не разбирам — внезапно възкликна тя. — Йоста никога не би постъпил така.